Николай Дюлгеров - изложба пред СГХГ

Множествената художествена идентичност

Архитектите сме хора на изкуството. Или така поне се е смята. Е, аз лично, освен в първи курс, винаги съм имала проблеми с намирането на компания за ходене по изложби сред приятелите ми архитекти. В крайна сметка, малко са хората, които целенасочено биха отишли на изложба на човек, чието име изобщо не са чували, най-вече защото не е ясно на какво ще попаднат.

Сетих се за това покрай изложбата на Николай Дюлгеров пред Софийската градска художествена галерия, която, макар че беше обявена на много места, все пак остава неясна за повечето колеги. Може да се види до края на септември.

Нилокай Дюлгеров е всъщност единият от двамата българи, учили в Баухаус, при това в периода му във Ваймар, и е считан за представител на футуризма. Роден е през 1901 г. в семейството на типограф и издател, умира през 1982 г. Освен в Баухаус, учи и в други европейски училища - Kunstgewerbeschule във Виена през 1920 г., Neue Schule fur Kunst: der Weg в Дрезден през 1922 г., Bauhaus във Ваймар през 1923г.

След това се завръща в България и през 1924 г. прави първата си самостоятелна изложба в галерията на ул. „Аксаков” 16. Тогава е 25-годишен. Това е може би и периодът, в който Дюлгеров е най-известен в България. През 1926 г. заминава за Торино и остава да живее там. Завършва Висшето училище по архитектура през 1932г. Преминава през период на футуризъм, но в края на 30-те години се отдалечава от кръга на Маринети (съшият, който оглавява движението на футуризма в Италия), към който се е присъединил скоро след като отива в Италия, и се отдава изцяло на архитектурата и интериорния дизайн. Изявява се и в рекламата. Той споделя модерните възгледи за тотална намеса на художника в жизнената среда, твърде непопулярни по това време в България (а и сега).

Днес в Италия името на Дюлгеров е известно, но творбите му трудно могат да се намерят. Основни източници са архивите на семейстово Дюлгерови и колекцията на братя Пинотини (известна в Италия частна художествена колекция).

Изложбата цели, макар и в сравнително малък обем, показването на различните „лица” на Дюлгеров. Досега винаги са разглеждали само отделни части от творчеството му, докато самият той е държал на цялостно представяне – например изложбата, която готви за България през 1934 г. е трябвало да включва както архитектура, така и живопис и реклама.

Винаги е представян в контекста на футуризма. Развиващите се модерни градове и многобройните изложения са места за изява на футуристите и Дюлгеров споделя общия ентусиазъм за изкуство на ежедневната среда.

Името на изложбата и на целия проект за проучване на творчеството му, дело на доц. Ирина Генова от Института по изкуствознание и НБУ (която е и куратор на изложбата) и италианеца Джорджо ди Дженова, е "Множествени художествени идентичности", което е опит със завъртяни думи да се обясни разностранността на творчеството му, както и на личността му. Освен че се занимва с разнообразни дейности, той сменя няколко различни висши училища, и дори не е ясно как точно да бъде изписвано името му - дали както бихме го произнесли ние, българите, дали както са го произнасяли италианците.

Макар и разнообразен като подходи, абстрактните структури от картините и колажите му преминават в дизайна на интериори, в предметната среда и архитектурата, което обединява смислово цялото му творчество.

Настящата улична изложба много подхожда на Дюлгеров, който създава точно пространства на ежедневието. През 1930-те години Дюлгеров прави улични рекламни пана върху алуминиеви плоскости. Точно затова е избран и материалът на тази изложба да бъде от подобни алуминиеви табла. Или както си го наричаме сега - еталбонд (благодарение на множеството нови марки на пазара). Оказва се, че това е идеален материал за изложба на открито. Паната имаха много по-търговски вид от тези на изложбите на моста на НДК, които също не изглеждат никак зле всъщност, но все пак не толкова добре колкото алуминиевите плоскости, които, освен че притежават приятен сребрист оттенък, не се кривят и най-вече - почти не отразяват светлините на лампичките. Понеже обикновено ми се случва да гледам такива изложби на открито вечер по тъмно, аз съм от хората, които много държат на подобни липси на отблясъци, за да мога да възприема произведенията цялостно.

Предполагам на посетилите изложбата им е направило впечатление колко неподходяща се беше оказала подредбата на паната за мястото, на което бяха експонирани. Държа да обясня, че изложбата идва тук след като е била в Торино, при това изложена на много по-голямо пространство.

Между другото, понеже забавих тази публикация повече от месец (първоначалната идея беше да излезе още в началото на август, за да има възможност да се разгледа), открих и други впечатления от нея:

Еленко - http://eenk.com/?p=2529

В "България днес" - http://www.aba.government.bg/bg/Bd/Archive/192002/palitra1.htm

Ако някой се интерсува малко повече от творчеството на Николай Дюлгеров, препоръчвам каталога на изложбата със съставител Ирина Генова.

Ако статията ви е интересна, може би следващите също ще са:

Фотоизложба "Лица на маски, маски за лица"

Изложба "Моето място в България"

Фотоизложба "Лица на маски, маски за лица" пред Народния театър

"Лица на маски, маски за лица" е едногодишен проект на фотографите Нели Гаврилова, Бойко Йорданов и етнолога Симеон Мильов, приключил в началото на 2008 г., чиято цел е популяризиране на обичая "Сурва", дал началото на най-популярния балкански фестивал на кукерите в Перник, датиращ от 1966 г. В резултат е публикуван албум със снимки на най-характерните костюми, които се правят в момента в духа на обичая, практикуван в селата от Пернишко.

Сурва се провежда в ноща на 13 срещу 14 януари, за да се прогонят нечистите сили, които в този период излизат от отвъдното и могат да навредят на хората. Маските са огромни и страшни точно защото трябва да прогонват. Звуците на звънци и хлопатари, които носят кукерите имат същото предназначение.

В една сурвакарска дружина се различават три групи. Най-много са звънчарите, които трябва да прогонят с шума, който произвеждат, злите сили. Втората група е наречена "Сватба" и се състои от невеста (винаги е момче), младоженец, свекър и свекърва, роднини, музиканти, поп и други сватбари, ако дружината е по-голяма. Третата група е "Мечка" и се състои от мечкар, мечка, цигани.

В изложбата пред Народния театър има фотографии на всички групи от сурвакарската дружина. Особено интересни за мен са фотографиите на невестите с младоженците, както и на мечките, както и фотографиите на отделни маски, използвани от звънчарите.

За съжаление стъклата, които се използват при експозициите пред театъра, продължават да не са антирефлексни и възприемането на фотографиите, особено денем при слънчево време, както е на снимките, които показвам, е цяло предизвикателство. Можем само да се радваме, че започват и по-облачни дни, в които отраженията няма да са толкова много.

Надявам се скоро да мога да ви разкажа и повече за фестивала в Перник.

Снимки от откриването на изложбата в Перник: http://zapernik.com/915/

Снимки от празниците:

http://www.surva-bg.com/

http://www.mastilo.info/content/view/375/29/

Сайт на Нели Гаврилова (на английски): http://nellygv.hit.bg/

Предлагам ви да прочетете и:

Множествени художествени идентичности - изложба на Николай Дюлгеров

Фотоизложба "Моето място в България"

Фото-конкурс на Макдоналдс

Иван Добрев, "Pure Morning"

Докато се разхождах с Ников във вторник вечерта из околностите на НДК в стремежа да си изпълня едно от желанията, които описах в предния пост, се натъкнах на изложбата от фотоконкурса на Макдоналдс - Моето място в България. Случайно бях попаднала на някакви бяви за него, но след това съвсем забравих за съществуването му и сега съм особено доволна, че имах възможност да видя резултатите.

Стефан Попов, "Spirit of Burgas 2008"

Човекът, който пръв се е сетил да превърне моста между НДК и Хилтън в открито пространство за изложби наистита заслужава едно голямо евала. Идеята е прекрасна. Мястото е огромно и иначе преминаването по моста е доста скучно (освен ако целта не е седене с гаджето вечерно време на парапета). Освен това по този начин се привлича огромна публика, което трудно може да стане на друго място. Сещам се например за експозициите пред Народния театър, но там мястото е малко, няма възможност за толкова големи изложби, а и разглеждащите обикновено трябва да се съобразяват и с преминаващите.

Ето и трите премирани снимки:

Първа награда - Николай Тодоров, "Зимен плаж"'

Втора награда - Евгени Динев, "Твърде рано за риболов";

Трета награда - Панайот Савов, "Класна стая през лятото"

Първата и трета се отличават коренно от общото звучене на изложбата.

И все пак относно изложбата: останах с впечатлението, че са изложени всички участвали фотографии, което след като разгледах сайта на конкурса, разбрах че не е така, но все пак останах с приятното чувство, че българите снимат добре. Все пак, историята на фотографията у нас започва едва десетина години след самото й изобретяване, което значи, че можем да претендираме най-сетне да я приемат като пълноправно изкуство. И все пак, за да не се отплесвам отново, нека кажа, че снимките са прекрасни, макар че, разбира се, има и такива, които несъмнено са класи над останалите. Останах приятно изненадана и от избора на журито, защото, макар и да не съвпадаше изцяло с моя вкус, все пак се виждаше ясно защо е избрана една или друга фотография.

Зарадвах се да видя и снимката на един фотограф, чийто блог отдавана следя с огромно удоволствие - Евгени Динев, който заради невероятните си снимки вече се е превърнал в доста известна личност из блог-средите. За първи път видях негова снимка извън монитора вкъщи и честно казано, независимо от неблагоприятната светлина, на която я видях, ми направи даже по-голямо впечатление.

Снимката, която задължително трябваше да вземе награда според мен, при това дори първата, е Буря на язовир Пчелина на Димитър Варушев. Невероятна е, при това съм убедена, че не е било никак лесно да се постигне, това което виждаме. Дори съм решила ако имам път натам да отида и да я видя тази красива църквица. В крайна сметка никак не е далеч от София.

Димитър Варушев - "Буря на язовир Пчелина" - много добре композирана, с невероятен контраст между бялото на църквата, проблесналите светкавици и тъмната околна среда.

Чудя се обаче, след като не е казано изрично да се снима само природа, защо хората снимат точно това? Разгледайте сами - сред снимките всъщност няма никакви урбанизирани територии. Изключение са две от наградените снимки, но дори и те показват някаква самота, присъщта по-скоро на необятната природна среда, отколкото на местата, в които живеем. Това значи ли, че си представяме България най-вече с природата й? Ако е така, надявам се, това значи и че многобройните зелени инициативи най-после ще се увенчаят с успех, защото явно вече всички разбираме, че най-голямото ни богатство е невероятната природа, която имаме.

Димитър Гамизов, "Твойта хубост, твойта прелест, ах те нямат край"

Момчил Александров, "Намерих си гъбка" - най-ведрата снимка на изложбата според мен.

Снимките, които прилагам, не са в прекрасно качество, но така и нямах време да мина оттам през деня. Всички те, както и значително количество неотговарящи на условията снимки, могат да се видят на сайта на конкурса http://fotokonkurs.mcdonalds.bg.

Предлагам ви да разгледате също:

Фотоизложба "Лица на маски, маски за лица"

Множествена художествена идентичност - изложба на Николай Дюлгеров

Макро на Камбаните

За да не ставам досадна с многото си дълбоки разсъждения около комунизма и паметниците от бетон, реших да ви покажа и малко снимчици на цветя, които направих след като обиколих и разгледах всички камбани и съвсем близо до тях. Всички снимки са правени с обръщащия пръстен, който си купих наскоро, но все още не съм се научила да използвам добре, макар че определено задобрявам и вече се чувствам малко по-уверена отколкото бях. Мисля, че и по снимките си личи, макар че продължавам да правя по трийсетина размазани докато една стане сполучлива :)

Общо взето съм се ентусиазирала да пробвам всякакви техники и идеи за фотографията, които досега не съм имала желание, ентусиазъм или знание как да направя и съм отлагала за някъде в далечното бъдеще;

• Започнах с вечерни снимки на коли от моста на НДК, които може и да покажа някой път, защото не станаха никак зле;
• Продължих с опити да снимам фокусирано отражение в какпа вода - неуспешни, но сигурна съм и на тях ще им хвана цаката. Единствения по-свестен пример можете да видите в последната снимка от тази публикация;
• Другата ми цел е красиви снимки на звездно небе. Село Скала беше идеално място за целта, но за съжаление не успях да постигна нищичко. Едва онзи ден прочетох, че всъщност дългите експозиции с DSLR камери правят страшно много шум при всякакви обстоятелства. А аз си мислех, че това се случва само при мен. Е, решението е просто - няколко поредни снимки с по-къса експозиция, които после да се насложат. Смятам да го пробвам когато се проясни небето, макар че София не е особено подходяща за целта :)
• Крайно време е да си довърша и пинхол апаратчето и да пробвам и с него какво ще се получи- предполагам първата лента ще отиде на боклука, но нищо не се знае за следващите;
• Намерих си калъфчето за подводни снимки, което бях затрила вдън гори тилилейски и е крайно време да го използвам по предназначение - нищо че лятото вече мина;
• Искам да пробвам и нещо сюрреалистично, но още не съм измислила точно какво;
• Крайно време да пробвам HDR, поне за да видя как става. За това обаче първо ще трябва да си оправя фотошопа на компютъра вкъщи (пак е за преинсталиране :( );
• Искам да направя някой интересен фотоколаж;
• Да снимам реални обекти да изгледат като макет;
• Да се науча да правя хубави черно-бели портрети;
• Да снимам готини натюрморти (в един такъв романтичен стил, скоро ще пиша за фотографката, която ме запали по него);
• Да се науча да не правя недоекспонирани снимки :)

Списъкът ще продължава още дълго предполагам, но това са нещата, които в момента ми се въртят в главата. Сто процента съм забравила някои, които са ми се виждали важни, но не съм се сещала отдавна за тях :)

Update: Искам да правя и такива снимки със сапунени мехурчета: http://digital-photography-school.com/forum/how-i-took/68837-bubble-world.html

Камбаните

Тези дни попаднах на една много хубава публикация сайта на "Дневник" за Камбаните. Снимките бяха много добри, зарадвах се че ми припомниха за място, на което не бях ходила от много много години, но най-вече ми беше интересно да прочета десетките коментари под статията. Мненията варират от единия до другия полюс - някои твърдят, че всичко, построено по комунистическо време трябва да се разруши; че паметника е грозен; че всичкия този бетон заслужава само да бъде разрушен и да не остане нищо, което да напомня за годините комунизъм. Други казват, че асамблеята е най-доброто нещо от това време. Имаше и хора, които се опитват да влеят малко разум и да си кажат мнението така, че хем да покажат, че това е нормалният за един културен човек подход, хем да не засегнат другите.

Металната конструкция за камбаните във високия монумент има доста индустриален вид;

Дезивът на асамблеята: Единство, творчество, красота.

Честно казано още се учудвам как може след почти 20 години все още да се говори с такава омраза за комунистите. Правят го най-вече хора, които тогава са били деца, или дори и още по-малки, такива които изобщо не го помнят. Разбирам някой дядо, на когото наистина са съсипали живота да говори така, но какво може да каже някой на 20 години? Аз съм родена 83 година и нямам почти никакви спомени отпреди 90-та, не и такива отнасящи се до живота тогава. Единственото, което знам, е от разказите на баба ми или на родителите ми от време на време. И не смея да кажа с чиста съвест, че е било ужасно, защото помня как на 6 години се разхождах до 12 часа навън, а на 15 ме хващаше страх когато ми се налагаше да се прибирам след училище по неосветените улици в нашия квартал. Няма да разказвам какво се е случвало на баба ми и дядо ми, защото вече съм го разказвала веднъж, но пак не смея да изкажа някаква точно определена присъда за миналото.

Малко се отплеснах, но тази статия ме наведе на мисълта да се разходя дотам първата свободна събота и да видя как е в момента.

Както може да се види, настилката е в идеално състояние, но за сметка на това зелените площи, макар и не тотално запуснати, все пак имат нужда от подръжка.

По принцип съм на мнение, че трябва да пазим паметниците си. Щом е построено и е имало някакво значение, би трябвало да се грижим за тях, а не да ги съсипваме или оставяме да се саморазрушат.

Така мисля и за Мавзолея, който разрушиха прекалено набързо, за паметника пред НДК, и, разбира се, за Камбаните. А след като отидох там и прекарах една слънчева събота, вече съм съвсем убедена.

Мястото си е чудесно, макар че няма нищо общо със старите ми спомени, когато виждахме високата част от терасата си в Младост 3. Сега има прекалено много нови сгради, поляните, които си спомням около Околовръстното отдавна са изчезнали и вече дори ми е трудно да си спомня точно как изглеждаше всичко. Доколкото помня, тогава това беше единственото нещо отатък Околовръстното. За сметка на това в момента към камбаните води чисто нов път, изграден заради и благодарение на комплекса Бел Вали (както може да се види по табелите). Мястото обаче си е съвсем същото.

Настилката е в прекрасно състояние, но се нуждае от малко поддръжка - тоест трябва да се изкоренят всички прораснали треви и бурени, но след това ще изглежда добре. Има чешмичка за посетителите с приятна студена вода, която наистина ме спаси в жегата. Мястото се охранява и може би заради това камбаните са си на мястото. Да, някои от тях не са в прекрасно състояние, но могат да се почистят от ръждата. Моделите им са интересни и разнообразни според различните култури, от които са дарени. Има и липсващи, но не са много. Тревата има нужда от поддръжка - от поливане и косене, както и от разчистване на павираните пътеки в градинката в средата. Всъщност наистина липсват само лампите.

Мястото е много приятно, но което е най-хубавото, може да стане и още по-приятно с минимални средства. В крайна сметка необходимо е само малко поливане и косене. Лампи могат да се сложат постепенно, а и от тях липсват само самите осветителни тела. Конзолите са си на място, възможно е и инсталацията да е действаща. Може би и няколко допълнителни пейки.

Камбаните са много разнообразни - според различните култури, на които принадлежат.

Монументът е интересен и отдолу, откъде всъщност е пешеходния подход.

Там е издигнат и този паметник за жертвите от атентатите от 11 септември. Човечето ми действа хем много потискащо, хем ми е интересно. Нямам представа кой е авторът на скулптурата.

Работата е там, че май само софиянци имат представа, че Камбаните съществуват. Докато снимах дочух едно семейство наблизо как бащата разказваше на майката как е изглеждало всичко когато е бил дете. Имаше няколко такива семейства с деца и честно казано, всички деца се забавляваха страшно много биейки камбаните. Аз също си спомням точно биенето на камбани като бях малка. Интересно, че имаше и няколко двойки без деца. Вечерта като се прибрах, разказах на една приятелка, която живее в София от шест години, къде съм ходила и тя изобщо не ме разбра. А от повече от година работи в Бизнес парка, на две крачки от там. Не беше и чувала за това място. Според мен мястото има нужда от малко популяризиране, макар че малко по-надолу, където са каменните масички със столчетата, помните ги, нали?, имаше много хора на пикник. Там наистина е приятно за такива мероприятия.

Не ми се иска да бутнем и това си наследство от миналото, само защото е построено по време, което никой не харесва в момента. Особено като си представя как след това и паркът към него ще изчезне и ще бъде застроен. Струва ми се, че е крайно време да спрем да си попиляваме възможностите и да се възползваме от това, което имаме.

П.п.: Препечатвам (пак от един от коментарите в публикацията на Дневник) линк към страницата на Memento Park Budapest, за която се сетих след коментара на Филип. Сайтът няма нищо общо с нашите Камбани, но показва как унгарците се възползват от миналото си и извличат дивиденти от него, вместо да го заличават с лека ръка.