неделя, 20 юли 2008 г.

Последната ми тема за НБУ като бакалавър

Това е изобщо последната тема, която написах и с която получих последната си оценка като бакалавър, с което и всъщност най-после завърших семестриално. Много съм доволна, защото получих много похвали от г-жа Ружа Маринска за това как съм я написала, което си е направо супер и нещо, което не съм очаквала изобщо. Иначе става дума за изложба, която така и не отидох да видя, но съм писала по каталога, който една колежка ми даде. Иначе се постарах, защото си знаех, че при нея се минава трудничко. Затова си избрах няколко автопортрета, които ми бяха интересни, проучих каквото можах за авторите - поне някакви биографични бележки и няколко други творби, за да мога да сравнявам, и след това просто започнах свободните съчинения. Та все пак малко да се позифукам:


Автопортретът. Зримият образ и скритият смисъл.

Творби от колекцията на СГХГ


Течащата в момента в СГХГ изложба автопортрети съдържа произведения, създадени в дълъг период от време – от края на XIX в. до началото на XXI век. Изложбата наброява над 200 автопортрета от всички жанрове, създадени от 190 автора и е толкова мащабна, че е невъзможно да бъде разгледана и осмислена само с едно посещение. Като цяло портретите могат да бъдат разделени на няколко основни вида: професионални портрети, изобразени в работна среда или в процес на работа, „вмъкнат портрет”, в който художникът се изобразява сред група персонажи, свързани в някакъв сюжет, „исторически” или „символичен” портрет, в който художникът се представя в образа на историческо или религиозно лице, групов портрет – заедно с членовете на семейството и сред други личности, двоен – със съпруга или приятел, и самостоятелен автопортрет.
Автопортретът би могъл да бъде свидетелство за същността на автора, но едновременно с това може да ни представи и определена своя философия, или страна на характера. Някои от показаните портрети са много сериозни, други са рисувани по-скоро с известна самоирония и надсмешка над себе си.
Подобна самоирония може да се наблюдава в автопортрета на Любен Костов, който в момента е по-известен с инсталациите си, отколкото с живописните си произведения, заради по-голямата им масовост. Лицето му в този автопортрет е сведено до ромбоидна фигура, направена от разноцветни мазки на четката, между които едва личат носа и устата, а ухото се разпознава малко по-лесно най-вече заради обицата. Всъщност най-подчертани и най-детайлно разработени са двете огромни широко отворени очи, които сякаш живеят собствен живот, самостоятелно от лицето, на което принадлежат. Едното дори е изхвръкнало встрани и съвсем се е отделило от лицето. И двете са доста детайлно разработени, особено ако се направи сравнение с третировката на другите части на лицето. Едва след внимателно вглеждане се виждат две съвсем малки трипръсти ръце, размахани в безсмислен жест. Излиза, че не ръката е важна за художника, а неговите очи, погледът му, чрез който възприема света, за да го пресътвори след това на платното. Ето защо очите са изобразени така вперени напред, устремени към света, а ръцете, които са само обикновено помагало в този творчески процес, са толкова малки и безцелно размахани.
Изложбата е особено ценна с това, че може да се направи сравнение как различни художници от различни периоди възприемат и изобразяват себе си. Например Васил Стоилов си прави съвсем различен портрет – изобразил се е в процес на рисуване, докато прави рисунка с молив или скица, а за фон му служи едно негово платно. До него има и стомна. Ясно личи вниманието, което известният художник отделя на детайлите – например детайлно разработения пуловер, текстурата на който много спомага за създаване на триизмерност в картината и отделяне на фигурата на художника от фона, нещо което трудно се постига с акварелната техника. От лицето на автора струи достолепност, някакво по философско замислено изражение; също така личи и гордост от собствената му работа, а освен образите на заден план, стомната от дясната му страна също показва връзката му с българското, с родното. Личат дори надписите на отделните рисунки на паното зад него – Мадона, Пала, Жъртавка и др. Това са образите, с които Васил Стоилов става известен, които представят собствената му философия за мъдростта, добродетелите и народните ценности, които вижда носени от българския род и представя в силно изчистен и идеализиран образ.
Интерес у мен предизвиква и портретът на Андрей Даниел, озаглавен „Между доброто и злото” и рисуван 1999 г. Известният преподавател в Академията се е изобразил между две летящи фигури – на ангел и дявол. И двете фигури са бели, така че не се различават лесно при пръв поглед. Но все пак при вглеждане ясно проличават няколко ясни разлики. Ангелът има перести криле, каквито познаваме от класическите изображения на ангели, а тези на дявола са ципести. Дяволът има и рога. Изобразен е от ляво, докато ангелът се намира отдясно в композицията. Пръстът на ангела сочи нагоре, докато дяволът показва надолу – сякаш говорят и обясняват на художника нещо и се опитват да го придумат да ги последва. А той слуша с поглед, отправен към зрителя, леко с надсмешка, но и малко замислен.
Лика Янко е известна като една от ученичките на Дечко Узунов в Художествената академия. Учила е и при Илия Петров, но така и не се дипломира. Много дълго време не излага нищо, но впоследствие дарява на СХГХ 80 свои творби. В картините ú преобладава белия цвят, защото според нея това е цветът на бога. Много често в тях инкрустира мъниста, копчета, конопени въжета, гайки, стъкълца и камъчета. В автопортрета си е използвала конопена връв, парче лен за роклята, и малки камъчета за цветето. Рисунъкът е много примитивен и със силна обобщеност. Художничката е изобразила себе си държаща четка в лявата си ръка, а в дясната – торба или кутия с човешка фигура в нея. Въпреки че не е упомената година на рисуване, вероятно портретът не е много ранен, защото в колорита на творбата преобладават бялото и неговите нюанси. Автопортретът е част от 80-те свои творби, които Лика Янко дарява на галерията. Лицето е особено тъжно и със зареян поглед. Има някакво усещане за безмълвие. Около косата се реят две птички и три мушички или пеперуди, които може да символизират мислите, които се въртят в главата ú, но също така биха могли да са свързани с нещо небесно и отвъдно. Земята е изобразена като част от окръжност, а на нея съвсем лаконично расте едно единствено цвете. Прави впечатление кръстовидния знак зад гърба на фигурата, който обаче не е истински кръст и очевидно има някаква символика, вероятно едновременно напомняща християнската символика и заедно с това създаваща впечатлението за извисяване. В едно интервю с Мария Попова Лика Янко споменава, че рисува портретите си когато открива изложба и така свърза състоянието на автопортрета си с конкретната изложба. За съжаление не намерих информация във връзка с коя изложба е рисуван споменатият автопортрет.
Много интересна за мен е и възможността да се сравнят различни автопортрети на един и същ автор. Например Любен Зидаров присъства с два автопортрета, както и Олга Вълнарова. От друга страна Генчо Денчев и Светослав Цеков са представени с двойни автопортрети, а Илона Захариева дори с четворен.
Времево портретите на Олга Вълнарова разделени един от друг на разстояние от 57 години и в тях личи не само физическата, но и емоционалната промяна, която авторката е претърпяла за такъв дълъг период. Използваната техника също е различна. В първия автопортрет, който е и по-малък по размер, са използвани големи мазки на четката и плавно преливащи се нюанси, а контрастът не е особено силен. Картината е изпълнена единствено от лицето на художничката и не включва никакви допълнителни детайли или препратки към някаква дейност. Предадено е спокойно и дори малко меланхолично настроение, а погледът е обърнат встрани. По-новия автопортрет на Олга Вълнарова също е рисуван с маслени бои, но сега вече стилът е по-близък до поантилизма. Художничката отново е изобразила себе си в анфас, но портретът вече обхваща не само лицето, а и тялото до кръста. Изобразила се е с четка в ръка, с присвит поглед, вперен в зрителя и скептично изражение на лицето, сякаш точно в този момент се гледа в огледалото и се рисува поглеждайки критично към собствената си личност. Използваната гама не е толкова топла, колкото в другия портрет, въпреки че в колоритно отношение преобладават розовото и червеното. Но като цяло колоритът е малко по-тъмен от същия в другия портрет и създава студено усещане.
Любен Зидаров също е ученик на Илия Петров, при когото е учил живопис, но дълги години се занимава с илюстрация. Работил е също така гоблени, плакати и графика. В работите му често има самоирония, закачливост и самовглъбение. Прави много свои автопортрети в различни състояния и ракурси, в които търси психологията на собствената си личност. Единият от представените на изложбата автопортрети на Любен Зидаров не е датиран, но очевидно е по-ранен, най-малкото заради все още тъмната коса, с която се е изобразил. Другият е датиран от 2000-та година. На първия е изобразен с отворени очи и зареян поглед, седнал до масичка със снимка в рамка и лампа. На снимката очевидно има жена. Портретът е озаглавен далечен спомен и наистина като че ли образът на художника е обърнал тъжен поглед, изпълнен с меланхолия, към нещо отдавна минало. На другият портрет като че ли е изобразен човек, който бавно се превръща в призрак. Фигурата е наведена напред, като че ли наведена под тежестта на някакъв товар, косата вече е съвсем бяла, лицето е съвсем сиво, очите са затворени, брадичката сякаш се „стича” надолу, очите също са ззапочнали да увисват надолу. Лицето изпъква силно на фона на черния пуловер и тъмнолилавия фон. Устните са загубили червения си цвят от предишния портрет. Единствения топъл цвят е яркочервеното, използвано за носа. Целият портрет говори за умора, тежест и меланхолия, които идват заедно със старостта.
Генчо Денчев е учил при Ненко Балкански, Дечко Узунов, Илия Петров и Илия Бешков. Автопортретът му е озаглавен „Конфликт”. Това е двоен автопортрет, на който авторът се изобразил веднъж на бял и веднъж на черен фон. Двете фигури са обърнати една към друга като тази на черния фон е с наклонена настрани глава и създава насоченост напред – срещу другата, която е много по-леко насочена напред. Лицето е тъжно и процес на размисъл.

Първия Български Бутон за споделяне

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Ако темата ви интересува и имате какво да кажете по въпроса, моля, не се колебайте! Ще ви бъда много благодарна за оказаното внимание!