сряда, 12 ноември 2008 г.

Установих какъв ми е проблема

Както обикновено, основните ми новини са от началната страница на icq, така че днес се натъкнах на следната новина - Как да се справим с вечното мръзнене, нещо което ме заинтересува, защото напоследък честичко си ми е студено, въпреки че температурите през деня рядко падат по 15 градуса, а сутрин рядко ми се случва да излизам рано. Та чета си аз и - ето какъв се оказа моя проблем: 


Първо трябва да се убедите, че това постоянно мръзнене не е предизвикано от някакви здравословни проблеми. Често им е студено на хора, които страдат от:

- понижена функция на щитовидната жлеза (ако сте ревливи, бавни, бързо се уморявате и забравяте - изследвайте хормоните си).

Ами май да ходя на изследвания, а? И какво точно ще рече понижена функция на щитовидната жлеза?

Първия Български Бутон за споделяне

Една интересна снимка


открих я току що ето тук с коментар разбира се
и както всички други и на мен ми се струва страшно вярна и дано да не става чак така
макар че винаги има нужда от някой с малко по друго виждане, който да организира нещата :)

Първия Български Бутон за споделяне

темата за социализма продължава и днес

http://e-vestnik.bg/4995

http://www.bulgariainside.com/bg/blog_posts/82/За-лятото,-морето-и-дефиницията-за-щастливо-детство/index.html

Първия Български Бутон за споделяне

социализъм, комунизъм...

В последните няколко седмици се развихриха едни спомени и спорове от всякакъв вид относно онова време - социализъм, комунизъм, наричат го различно, за мен обаче си е времето на моето детство. Само днес прочетох няколко поста по този въпрос и всичките ми бяха много интересни:


http://cynical.elfglade.com/?p=681;

Макар да са писани от малко по-големи от мен. Лично аз винаги съм смятала, че един ден няма да се говори за онова време с тази омраза, с която се говореше в началото. Но честно казано, не съм мислела, че ще е чак толкова скоро (аз и извънслънчева планета не очаквах, че ще доживея да открият, а ето че не само се случи, но никой не разбра за това и вече минаха толкова много години, без да се промени каквото и да било и без да съм видяла все още извънземно ;).

Честно казано, онова време за мен е свързано единствено с най-ранното ми детство. Гледам си с умиление бебешките снимки на балкона на панелката в Коньовица, спомням си майка като ми разказваше как на две години и малко съм си се прибрала сама вкъщи от пазара, защото нещо съм се заблеяла и съм я загубила от поглед, помня как с майка ми и баща ми спяха на един матрак на пода в стаята на гарсониерата - напреко. На мен дължината ми стигаше разбира се, а те си подлагаха по две квадратни възглавници, които и после много се използваха в големия апартамент. Останалото място се заемаше от кошарата на сестра ми, една саморъчна етажерка, дело на нашите и едно кофражно платно, отмъкнато от някакъв строеж за чертожна дъска, което още стои подпряно до бюрото ми. Помня и боядисаната с оранжева блажна боя баня, я която къпеха сестра ми изправена в едно пластмасово легенче върху някакво дървено столче и с плуващо около нея жълто гумено пате. Тогава съм била на около три. Баба ми идваше да помага и спеше на походно легло в кухнята. Не си спомням къде е изчезвала масата, когато имаше легло, защото то си заемаше цялото място. Май не помня изобщо масата. Помня ги ония сиви кухненски шкафове, дето всички ги имаха. Ама нашите бяха по-хубави ;)

Знам че баща ми е бил запас като се е родила сестра ми и са го пуснали ден-два в отпуска по случая. Добре, че сега няма такова нещо, защото аз ако съм ан мястото на майка ми, не знам какво ще правя сама. Знам и че почти всичките им колеги от университета са се оженили преди 5-ти курс, за да ги разпределят на едно и също място. Нашите не са обаче, защото баща ми не е карал казарма преди университета. Общо взето повечето ми връстници родителите им имат две години разлика, заради двете години казарма, които мъжете са изкарвали след училище. Е, нашите наистина са ги разпределили кой където си живее - и майка ми е работила две години в Сливен. Как бих могла сега да издържа две години само с писма не ми е ясно, обаче тогава са били други времена - примерно дядо е недоволствал как може като се съберат цялата им група състуденти на гости в къщата в Сливен всичките да спят в една стая - и мъжете, и жените. Ама той и сега ни гледа малко скептично.

Всъщност не знам за връзки и за такива неща нищо, но знам, че нашите живееха в София без да имат право на софийско гражданство и беше голямо събитие 90-та или по някое време там някъде, когато махнаха ограниченията. Иначе след онази гарсониера, която май беше на една леля на баща ми (баща ми е от Дупница и има ужасно голяма рода, която обаче почти не познавам, но имаше един доста дългичък период, в който смятах, че всички "баби" са всъщност лели на баща ми), баща ми го взеха в Проното и това вече беше голяма работа. Не помня какво са работели преди това честно казано. Майка ми е била в майчинство още, но за баща ми не знам. Обаче след това вече се преместихме в голям апартамент в последния от Трите глупаци в Младост 3. Тогава зад блока си започваше полето и нямаше София (или поне не се виждаше от блока). Нашите пак си спяха на онзи матрак, който обаче през деня стоеше изправен на стената в хола. Ние със сестра ми си имахме огромна детска стая, в която имаше даже легло баба ми като ни идва на гости, а мамината дъска за чертане се слагаше на масата в кухнята и в такива ситуации нас не ни пускаха там, защото просто нямаше как да влезем. На баща ми дъската заемаше почетно място между хладилника (който беше някаква голяма работа и работи допреди три години мисля - използвахме го в офиса) и мивката и него не го помня другаде освен сутрин рано като ставаме за детската градина да чертае на тази дъска. Вечер се връщаше късно, защото работеше "мноого далече". По-късно разбрах, че се е връщал към 8, а майка ми - към 7 и нещо.

Тогава си имаше режим на тока - три на три, като изобщо не съм знаела какво е това три, но пък бяхме инструктирани като спре тока, да стоим мирно докато мама се върне (нали се сещате, че иначе си стояхме сами и никой не ни е гледал). Известно време нашите ни взмиха от детската, но винаги беше много късно и после измислиха някакъв вариант да си тръгваме сами - и аз имах ключ, който се носеше постоянно на врата, разбира се ;) Бях много горда. Майка ми ни вареше белите чорапогащи в тенджерата, за да ги боядисва розови и много ми завиждаха всички момичета. Имахме си специални дни, в които чистехме двора на детската градина и садяхме дръвчета; учехме английски със стихитворения и руски с песнички; знаехме всякакви български песнички и стихотворение и "Детство мое" ми беше любима още тогава; играехме хора и ръченица; свирехме на разни инструменти, които после не съм и виждала дори; имахме новогодишни тържества и изнасяхме сценки пред родителите; имаше Дядо Мраз и Снежанка, и джуджета (най-много помня Дядо Мраз и колко много се надявахме да дойде в детската градина); имаше едно земетресение, което беше единствения път, когато всички се събудиха от следобедния сън и говориха и никой не ни направи забележка и беше голямо събитие; имаше някакви весели истории за Мачкан Чесън, който, въпреки че знаех че е Майкъл Джаксън, не бях наясно всъщносто какъв е, имаше я и оная другата версия на "Над смълчаните поляни...", но не помня да е била толкова брутална като сегашната; имаше много игри около блока и катерушки и стражари и апаши и извънземни зад блока и отвлечени от извънземни котета, и разговори с То и войни с фунийки и съобщения в бележки навити на камък с канап през балкона... (последните май бяха вече като тръгнах на училище). Помня и повсеместното "извиняваймилодругарчеповеченямадаправятака", което съм го използвала поне до четвърти клас.

Малко след това тръгнах на училище и вече наистина бях мноого голяма. Взимах сестра ми от детска градина, защото тя все искаше да спи следобед, а там децата много шумели (мен пък все ми правеха забележка, че не спя - бях обаче изучила до съвършенство изкуството да се правя на заспала, а всъщност да си играя с обувките или с момиченцето на съседното легло, нещо което после много ми помогна за заблуда на друг противник - баба ми, която не ми даваше да чета следобед, та и тогава се правех на заспала, ноу-хау обаче издавам само на доверени лица :), бях се научила да си стоплям обяда, мисля че и някакви други неща из кухнята успявах да правя, ходех на родителски срещи в детската градина, защото ги правеха от 6 или нещо такова; веднъж изчезнах от вкъщи, защото реших, че има извънземно; на училище ходехме поне 20 деца само първолаци от нашия и съседните блокове и беше много весело, а след часовете се прибирахме с тогавашната ми най-добра приятелка през полето и как ли не сме си играли там - дори и зимно време, когато снегът ми стигаше поне до колената (във всеки случай много над апреските) и имаше какви ли не ями и трапове, в които съм пропадала, но не ни е пречело да се прибираме премръзнали и мокри.

Вечер тайно гледах през стъклото на холната врата "Октопод", защото не ми даваха да стоя до толкова късно, и после в училище си разказвахме със съучениците. Или пък родителите ни оставяха една сюрия деца в някой апартамент и отиваха да си вечерят в друг, а ние през това време слушахме Лампада и взаимно се учехме да танцуваме. А когато сменяха детското с пряко предаване от Парламента решавахме да се обадим в телевизията и да протестираме, само че кой ли знаеше номера тогава? И затова започвахме да си правим записи на касетките на баща ни на касетофона Sharp, който нашите си купили като сватбен подарък, и който и досега ползваме като радио в офиса. Диана смятах, че е холна мебел, а между Битака и Митака не намирах разлика и смятах, че е някакъв приятел на нашите, които продава неща. Смятах и че баща ми слиза в мазето с дънковото яке за да плаши плъховете. По това време си купих и първата книга - "Буратино" от книжарницата в училище с не знам изобщо по какъв случай са ми дали пари, но мама беше много доволна, че съм си взела книжка, а аз бях направо на върха на щастието и самодоволството разбира се. Два-три дена след това пак като беше спрял тока сестра ми я беше набарала и надраскала с оранжев флумастер в тъмното и аз толкова много й се карах и толкова много ме беше яд. А тя е била на малко повече от 5 години и май идея си нямаше каква е разликата от книжка за оцветяване.

Всъщност единственото, което помня като промяна през '90 г. е, че в детската градина си имахме "другарки", а в първи клас учителките вече бяха "госпожици" (нашата си беше госпожица). Аз си мислех, че си имат различни имена в детската градина и в училище, много по-късно ми стана ясно. Иначе за мен тези промени се състояха в преместване в Сливен. После изведнъж всичко стана много опасно (особено в София), изведнъж вече не ме оставяха по цял ден сама и да правя каквото ми скимне, но нещата, които се промениха бяха свързани с това, че живеех при баба ми и дядо ми.

Иначе в училище имаше толкова много неща, непроменени поне до гимназията (когато се върнах да уча и живея в София), но за които си дадох сметка едва много по-късно, когато направих сравнение със София и с "елитното" училище, в което се оказа, че съм се записала със съображението, че е близо до вкъщи и няма да се изгубя по пътя (наистина София ми се виждаше огромна на фона на Сливен и затова Френската смятах, че е прекалено далеч). Върнах се в София и установих, че тук не се правят дни, в които класовете да си чистят стаите; няма отговорник на класа, които да вика "класстаникласмирно", когато учителя взлиза и да е изчистил прилежно дъската преди това; цялото училище не се строява преди часовете да слуша (и евентуално да пее) химна; няма учители, които да обясняват всичко, да могат да озаптят и най-пропадналия клас (в какъвто уж бях и в Сливен и по-късно и в София), да изпитват постоянно и да държат не само двама-трима, а целия клас да знае целия материал, такива които да те подготвят за кандидат-гимназиалните изпити направо в часа по математика или по литература; такива, които да преподават музика или рисуване така, че да знаеш какво е "Лебедово езеро", но и "Исус Христос Суперзвезда"; по рисуване не се обикаляше из квартала в търсене на подходящи къщи или не се правеха кулптурни портрети от пластелин; часовете по химия бяха само формули, които май само аз разбирах в целия клас, вместо онези опити, които всеки правеше в Сливен; или по биология, където имах 6 само за превода на един урок от учебника от български на френски (понеже учехме биология на френски по български учебник в 9 клас)... и какво ли още не, което не беше наред в София. Тук беше една разхайтена история без никакво уважение нито към учители, нито към правила, нито нищо. Не че не съм усещала такива неща в Сливен, но там нещата явно са се променяли по-бавно. Имаше някакво уважение към учители и към образование, нещата бяха много по-уредени и ясни. А като кажех, че ще кандидатствам в София (защото всяка от училтеките ни знаеше всяко дете къде ще кандидатства гимназия) всички ми казваха, че там ще ми е много трудно. :D Аз пък взех, че не разбрах какво е да си подготве, защото всички казват, че е много трудно нещо, а то се оказа някаква страхотна почивка (изключая часовете по български и тези по физическо по мои си лични причини) и много малко учене. Е, и пионерче не станах. Чавдарчета по-късно научих че има. Но за пионерчетата знаех, защото като аутсайдерски клас (май ние сами бяхме решили така, понеже ни преместиха) учехме в пионерската стая цели две години - във втори и в трети клас. Първата цялата си разказвахме помежду си, че догодина само нашия клас ще направят пионерчета и затова сме в тази стая.

Имам само хубави спомени от тогава. Не мога да кажа нищо лошо за това време. Но пък винаги съм слушала и историите на баба ми - за това, как нейното детство е било провалено, когато са осъдили нейния баща на смърт - 25-годишен офицер, който са щели да убият, само защото са сбъркали с човек със същото име от Ямбол, където той никога не е служил. И сега плаче като ми разказва колко щастливи са били цялото семейство, че са му сменили присъдата с доживотен затвор, когато някакъв човек все пак е събрал смелост и е казал, че не е този търсения. И нея баба й я е отгледала, защото майка й е починала скоро след това, а баща й са го пуснали наистина, но много години по-късно, когато вече е била в гимназията, и са пуснали съвсем друг човек. Виждала съм и огорчението на дядо ми, че не са му позволили да учи за инженер, по партийни причини. Той има 35 години стаж като учител по математика в математическата гимназия, но винаги оправя, преправя и майстори някакви машинки, инструменти, приспособления и какво ли още не. И отказа да преподава уроци по математика след като се пенсионира, но затова пък като дойде на гости ни оправя и неща, които не сме се и сещали, че не са наред. Баба ми пък е завършила полувисше задочно в Пловдив, докато е гледала майка ми и е преподавала във Второ в Сливен, защото като дъщеря на затворник нямала право на висше образование. Затова миналия месец й увеличиха пенсията с 70 ст. и сега е малко повечко от минималната. А има 30 г. стаж и всякакви допълнителни дейсности, каквито са им искали по това време.

Увлякох се много. А има и още много за разказване. Много. Защото все пак е друга епоха. Но повечето хора колкото мен и малко по-големи забравят, че и тази епоха не е еднородна.Че ги има 50-те и 60-те години, за които нищичко не знаем всъщност. Аз знам мъничко покрай разказите на баба ми. Иначе история съм учила до Втората световна война. По-нова не съм. Сега може и да я преподават в училище, но аз като учех, я изпускахме. Сестра ми пък е само две години по-малка от мен и няма никакъв спомен за живота преди 90-та. Горе долу знам какви аграрни стопанства е имало след 50-те (от изпита по аграрни във Виас), знам и че художниците са били стъписани след смяната на режима (от един изпит в културологията), обаче нямам идея какво е било всъщност. Знам, че в Сливен имаме албуми със снимки от България от царско време, в които обаче снимките на царското семейство са махнати. Баба ми обаче пази раждането на "Симеончо" като най-мил детски спомен. Знам, че има много противоречия, и много страсти. Знам, че напоследък често ми се случва да обърна внимание какво си говорят разни стари хора в парка или магазина и чувам как си разказват истории кой какъв е бил по това време и продължават да се обвиняват все едно е сега. Не знам преди дали са си говорели за това, защото не съм обръщала внимание, но мисля, че е крайно време да спрем да си бутаме паметниците и да се опитаме да разберем какво ни се е случило в тези последни 19 години и какво сме загубили или спечелили и да направим нещо смислено без да се отричаме от миналото си.

Първия Български Бутон за споделяне

Тази игра няма нужда от представяне




Първия Български Бутон за споделяне

Новия трамвай

 

 Новото трамвайче май вече изобщо не е новина, но по-миналата седмица наистина ме изненада, дори се ядосах че не съм го снимала, а след това много се зарадвах когато пак го видях. Вече рядко ми се случва изобщо да попадам на този завой... Та ето го - много ненормално извънземно изглежда точно тук, но му се зарадвах честно казано. После обаче се замислих - защо не купуват повече бройки по-евтини, за да могат да ги пускат по-начесто в пиковите часове - вместо този, в който когато го видях нямаше почти никакви хора? Вече не използвам тамвай, обаче много добре знам какво тъпкане е по градския транспорт в някои известни на всички часове, в които само се молиш за минаващи по-начесто трамваи, тролеи или автобуси (маршрутки също).

Първия Български Бутон за споделяне

Още съм на вълна Nightwish

Това го пускам, за да чуете как пее Марко и как се връзва с гласа на Таря. Изобщо нищо общо с Анет. Ааа, да - и любим момент - Томас и Емпу (1:49) - така го хваща, все едно ще му реже гърлото ;)



Първия Български Бутон за споделяне

100-на картичка в postcrossing



И поради това вече имам право да пращам по 10 наведнъж.

Първия Български Бутон за споделяне

Последният концерт на Nightwish

Аз обаче толкова много клипчета на NIghtwish съм гледала в youtube, че сега само такива ми предлагат на всяка страница. Ето днешния фаворит: (Over The Hills And Far Away, която и иначе ми е любима, но тук е на онзи концерт, на който много бих искала да съм присъствала и то на първия ред - за да ги виждам и чувам всичките - End of an Era - краят на една епоха - концертът, след който Tuomas дава на Tarja онова писмо):

Първия Български Бутон за споделяне

Още приятели

А докато си избирах клипче на LBC намерих и това: 




И тях ще ги снимаме, когато има възможност. Всъщност в новия състав даже не съм ги чувала, но на рождения ден на Добито беше много весело, а пък Сашо, Колев и Горан и преди си ми беше много яко да ги слушам :) Ей, хора, продължавайте все така!

Първия Български Бутон за споделяне