четвъртък, 27 ноември 2008 г.

Днес денят започна на криво

Защото като слязох сутринта пред блока на Ников не си намерих колата и, разбира се, първо реших, че са я откраднали, което наистина си беше гааадно. Обаче не, все пак се оказа вдигната. За три години откакто паркирам пред тях (а там винаги е трудно да си намериш място, особено в 11 вечерта както беше случаят), при това паркирам на какви ли не невероятни места, защото блоковете са високи и сума ти хора живеят в тях, а всички паркират от пред, досега не бях виждала да минава паяк на тази улица. Добре че Ников им има номера на паркинги и гаражи и се сети да се обади да пита. Добре и че ме закара до там, защото по никакъв начин нямаше да го намеря мястото - някъде до гарата е на улицата след Раковска, името започва с "К", но вече успях да го забравя. Аз че си бях паркирала криво, бях, но това беше единственото възможно място без да запушвам когото и да било и да стърча на платното - бях паркирала на ъгъла на Зайчар със Симеон - точно на ъгъла, което знам че не трябва да се прави, обаче там всички така паркират - улицата е еднопосочна, ъгъла е такъв, че можеш да си нагласиш колата да не пречи на никой особено при завоя от Симеон към Зайчар. Все пак е много по-дорбо място от доста други. Е да, ама не е законно. Е аз по нощите тогава пеша да си ходя при гаджето така ли? Защото иначе няма къде да паркирам. Малко съм се понаучила вече да паркирам и вече не оставям супер широки места защото не вярвам, че ще успея да се набутам с невероятнит еми шофьорски умения, освен това си обикалям и си оглеждам за място, обаче там си има кола до кола, особено след 9, когато всички хора вече са се прибрали. Това значи ли, че за да спя при гаджето трябва да ходя там преди 9 часа? Или да ходя без кола и след това сутринта да се чудя как да стигна на време в офиса? И с транспорт съм се придвижвала достатъчно време оттам до "Черни връх", но каквото и да правя никога не съм успявала да стигна на време. Освен ако тръгна час и половина по-рано. Та "Цар Симеон" на ъгъла с "Константин Величков" се водело център и за да не ти вдигат колата от там трябвало да имаш стикер за живущ там - тов ами го каза  човека дето ми взе 30-те лева глоба. Е, аз технически прекарвам там даже повече време отколкото в нас, но дори да имам такова чудо, каква е гаранцията, че ще има къде да паркирам? Пак никаква. Иди обяснявай после, че не е имало място. Как така има място за паркинги за вдигнати коли, а няма паркинг, където да си оставиш колата? Ников има място на един паркинг на две преки от техния блок, но там се прави месечен абонамент и не можеш да отидеш да си оставиш колата за една нощ. Аз съм го правила, когато техните са нанякъде и мястото им е празно, но иначе не става. Обаче съм сигурна, че ако се разтърси, общината може и да намери място за някой друг паркинг. Пък тогава обещавам да не паркирам на непозволени места. А как може да има хора, които паркират на средата на улицата - случвало ми се е не един и два пъти - при това често точно пред мен като дават знак точно в последния момент и вече не можеш да се престоиш, за да можеш да си продължиш направо. Веднъж една жена пък си спря колата точно пред мен (аз отивах на лекции и разбира се бях тръгнала в последния момент) - на завоя за излизано от локалното на "Черни връх" до х-л Хемус, спря колата и излезе. На тоя завой ако спреш спираш не само твоята лента, и насрещните коли. Излезе си даже без аварийки да остави и си тръгна на някъде. Направо ме съсипа. После как да не те хванат нервите и да не забибиткаш като идиот че целия квартал да те чуе. Все пак се оказа че отива до близка кола и понеже не ми обърна внимание като й казах през прозореца, че не може да си оставя колата на средата на улица, аз се заслушах какво става - колата беше паркирана, но имаше човек в нея - жената попита къде е някаква улица - ОК, обаче регистрацията не беше софийска (а нашата героиня караше кола със софийска регистрация)! Ясно е, че човека не можа да й помогне. След това й отне още поне пет минути да се върне до колата, да се нагласи, да се огледа, да си сложи колана, да тръгне... и да се заречи на излаза на локално още поне толкова време. Изпусна хиляда възможности да си направи завоя! Може ли някой да глобява такива като нея? Не! Никой не го прави. Ами служебния абонамент малко по-нагоре по същото локално платно, пред една реновирана китна стара къщичка, място, което почти винаги е празно и адски ме дразни всеки път, когато мина оттам в поредната обиколка в търсене на място за паркиране? Един път ми се случи да спра там (ама не точно на него, бях го захапала малко от горната страна, оабче пак си имаше място за една кола), защото бързах адски, имах работа за пет минутки, а място нямаше никъде - и като се върнах имаше бележка, че следващия път ако паркирам пак там, че ми вдигнат колата. Не че ако се появи паяк няма да направи такова задръстване, че да писнат всички по цялата улица (един път стана и беше адско преживяване - тогава вдигнаха три коли обаче не помня по какъв случай и целия следобед локалното се огласяше от невероятна глъчка от гневни бибиткания). Много хубаво че си плащат за служебното място, ама какво им бях направила, че съм го захванала малко за не повече от двайсет минутки, след като така и така не го използват почти никак?


Охх, знам че се разприказвах много, обаче не е никак честно. Не трябва ли общината да направи нещо, за да осигури нормално движение и паркирани и да си научи шофьорите на нормално отношение, вместо да взема пари от глоби, които отиват за построяване на още паркинги за вдигнати коли и още паяци, които да ги вдигат? Как точно ни помага това на нас, софиянци?

Първия Български Бутон за споделяне

сряда, 26 ноември 2008 г.

Починал е арх. М. Рилски

Започвам да си мисля, че съм на път да превърна този блог в черна хроника, но току що видях некролог в Арх и Арх и се почувствах много гадно. Малко късно разбирам - починал е на 7 ноември, а аз вече почти не ходя до Виас, където сестра ми каза, че имало некролози навсякъде. Не че ми е бил някакъв любимец, но беше декан на архитектурния факултет докато бях студентка, а ето че няма и година откакто съм завършила, и той вече е починал. А не беше възрастен. И здрав изглеждаше и инат, от тия дето от инат надживяват всички. Направо ми се стъжваше живота, ако се разнесе слух, че ще ми е в комисията на някоя защита по сградо, защото аз никога не съм била добра по тоя предмет точно. Обаче Виас все пак си беше свързан с Рилски. И тежко му е било - пише, че след тежко боледуване е починал, а това не бих го пожелала на никого. Видях какво е с мама и не искам нито да го виждам пак, нито пък да се случва на някого.  :(

Първия Български Бутон за споделяне

Лека нощ!

Първия Български Бутон за споделяне

Статии

Мислех да постна и едно сравнение на две статии от списания, което написах в събота, но, разбира се, не го довърших, така че сега ще бъде само анонс - до появяването в блога. :)

Първия Български Бутон за споделяне

Плачът и здравето

Тайната за смисъла на плача може би се крие в експерименталното откритие, че емоционалните сълзи съдържат различни вещества от обикновената течност в очите или сълзите, които потичат докато режем лук. Този феномен е в подкрепа на т.нар. теория на възстановяването на равновесието, според която емоционалните сълзи и съдържанието им може би са начин да се върне организмът в равновесие след стресиращи събития. „Мисля, че след като се наплачем започваме да се чувстваме по-добре защото буквално се изплакваме. Веществата, които се отделят при стреса, се отделят със сълзите докато плачем,” казва Уилям Фрей, професор по фармацевтика в университета Минесота. „Стресът, който се натрупва, може да увеличи риска от сърдечен удар и от увреждане на определени части от мозъка – затова способността на човека да плаче има значение за оцеляването.”


Току що в e-vestnik публикуваха една много интересна статия за плача: Плачът укрепва здравето. Истината, според мен е, че плачеш ако има за какво да плачеш, иначе се смееш ;) Статията обаче е много интересна и подробно обяснява сегашните теории, свързани с плача.

Първия Български Бутон за споделяне

Олимпиада в София


Не знам доколко имаме шансове да станем домакин на зимна олимпиада, но шляейки се из коридорите на НБУ между две лекции, попаднах на много хубав проект по графичен дизайн относно евентуално домакинство. Нямаше как да не ми направи впечатление, не само защото става дума за олимпиада, а и защото изглежда супер. Авторката явно не обича да се набива на очи, обаче, защото си е написала името с толкова светъл цвят, че едва го прочетох в тъмния коридор. Става дума за Албена Радева, която явно е студентка по графичен дизайн или както там се води специалността в момента. Много ми хареса елхичката-скиорче, която обаче няма как да не ми напомни за всеизвестната максима "Пази се борче, идва скиорче" ;) Момичето е разработило дизай на интернет страница, билети за състезанията, пропуски, фанелки, марки, новини и още няколко неща, които не съм запомнила. Много готин мотив е снежинката, която е в няколко разновидности и на различни места и страшно ми хаесва. Марките също са супер - има за различни спортове с много добре направени силуети - много приятни на вид, а и доста занимателни. Известно време ги разглеждах само за да видя кое как е направено :) Снимките са ми лоши, защото беше бая тъмничко, но пък ако ми се отдаде случай да се запозная с момичето, може тя да покаже нещо по-приятно на вид. ;) Само Лъвчето нещо не ми хареса. Ясно ми е, че няма начин да не ни е талисманче лъвчето, а и тя се е съобразила много с начина, по който доста време е било изобразявано у нас. Обаче не ми е ясно защо трябва да се казва Ники и освен това не е  супер сладко. Сладко е, ама не много :( дано не се разсърди момичето, че го пиша това, обаче съм много пристрастна относно този въпрос. Иначе проектът е страшен и ми се ще да виждам повече такива из НБУ. Просто е кеф да се разглежда :) Пожелавам на авторката много успешна кариера оттук нататък :)

  

Първия Български Бутон за споделяне

Малко снимчици от съботния сняг

Имаше някои много готино изглеждащи сгради :)

Освен това имаше бая коли, но поне всички караха бавничко :)
Имаше и хора, на които никак не завидях - четири трамвая бяха спрели на Хемус и никой не тръгваше (не знам защо), а хората си чакаха в снега и нищо не можеха да направят.
А аз, както и миналата година по същото време, бях с възможно най-подходящите обувки. Този път обаче не бях с пола :)

Първия Български Бутон за споделяне

Charry Poppin' Daddies

В четвъртък с много търпение успях да се сдобия с билети за концерта на Charry Poppin' Daddies, по които Сашо едно време така брутално ме зариби, че сигурно поне две години съм слушала един-единствен техен албум всеки ден поне по веднъж, а в началото и много повече. Много се радвам, че ще имам възможност да ги чуя на живо! Даже и Ников ще дойде с мен, което си е подвиг (след Iron Maiden!), но мисля, че и той ще остане доволен :) Само самото купуване на билетите беше гадничко, защото в Office One явно никой от управителите не смята, че е хубаво да си обучава персонала, особено когато става дума за билети на трети компании (загубих си 35 минути, освен това имаше страшно много хора (в седем вечерта), така че момичетата освен че се шашкаха, защото не знаеха какво да правят, и търчаха насам-натам за да смогнат на всички клиенти. Щях да си взимам и абонамент за National Geographic, защото видях че имат пакетите за on-line активиране, но те взеха че ми дадоха някаква бланка  от хиляда неща за попълване и се отказах. 

Пускам и едно клипче на Cherry Poppin' Daddies на живо и с разни хора, които се кефят наоколо :)


Първия Български Бутон за споделяне

вторник, 25 ноември 2008 г.

Днес и вчера

Днес съм я някво кофти настроение и ми е тъпо така. Не знам откъде се взе защото реално нищо не се е случило за да ми се скофти настроението.


Събота и неделя ми беше дошла една муза за писане на какви ли не неща, обаче за късмет нямахме нет и затова пък си прочетох втората част на "Вълкодав" на Мария Семьоновна. Буквално на един дъх я изчетох и по тази причина врънках Ников два дена да гледаме и филма. Е, покрай него всъщност гледахме "Нощна стража", който пак е руски филм по една  много добра руска книга на Сергей Лукяненко. На Ников не му беше супер интересно, през повечето време не му беше ясно какво става, защото никак нямаше обяснения, но поне се нави и "Дневна стража" да гледаме. На мен ми направи впечатление, обаче, че в книгата действието като че ли беше шеметно бързо, а в филма не ми се видя толкова скоростно. 
Ако ми дойде музата след душа, може и да понапиша част от нещата, за които мислех да ви говоря събота и неделя :)

Първия Български Бутон за споделяне

сряда, 19 ноември 2008 г.

още относно 10 ноември

В блога на Sulla, публикувано и в e-vestnik - Десети ноември. Плачи да плачем!

Първия Български Бутон за споделяне

Земетресения

Едно много актуално филмче - анимация на земетресенията по света. Обърнете внимание колко малко и малки са точките в нашия район!



Първия Български Бутон за споделяне

Японски

Името ми на японски е  Katotoka Tekirinkichishimoruka. Ужас! Не мога да го прочета дори! Иначе на кратко  - Katoki! Това го намерих в следния сайт: japanize-your-name. Всъщност вчера си разглеждах японския йероглифен речник (аз и такова чудо имам) и пак се зарибих да науча поня няколко йероглифа. Красиви са! И много ми харесва възможността да пишеш все едно рисуваш. Освен това представляват цяла нова вселена от значения, взаимовръзки, история и каренно различен начин на мислене. Как да не е интересно! Може и да е под влияние на "Последната наложница". Книгите винаги са ми влияели адски много :) Ето и последната японска картичка, която получих: тук. В момента се опитвам да открия някой от йероглифите в речника, но това си е нелека задача за човек, който не знае нищо за тях. Обаче аз и от програмиране нищо не знам, но това не ми пречи да си преправям блога, така че не се отчайвам все още - в крайна сметка в седми клас превеждахме полски списания за музика, защото други не бяхме и виждали - с речник в библиотеката ;)

Първия Български Бутон за споделяне

Днес

Днес ми се наложи да почакам малко докато довършат поръчката за паната, които пуснах вчера, и поради това си направих кратка разходчица в околностите и намерих това:


Страшно ми хареса! Особено на фона на студения вятър :) Ето и един готин деайл, особено както се е получило с иначе пречккащата ми се кола:
После трябваше да замъкна четири табла 96,5 на 96,5 см от PVC, но някакво по-лекичко от това, което бях виждала досега (и слава богу) към САБ на ул. "Кракра". Там разбира се място се намира с късмет. А аз никога нямам късмет! Съответно след три обиколки на всякакви съседни улички се паркирах доста далечко (на не повече от двеста метра всъщност), но представете си как се носят четири неудобни за хващане пана двеста метра? Първата половина от пътя беше що-годе добре, но после вече трябваше да спирам постоянно. Разбира се, че междувременно ще се появят поне двайсет свободни места за паркиране по "Шипка", може ли да се очаква нещо друго? Обаче се случи и нещо, което изобщо не очаквах - един крайно мил човечец ми предложи да ми помогне. Направо се стъписах отначало и не знам каква глупост съм му отговорила, но като хвана единия край и стигнахме адски бързо до ъгъла с "Кракра". Изобщо не съм и очаквала някой да ми помогне! Откак съм влязла във Виас бъхтя редовно насам натам с какви ли не пана и товари, но досега никой не е предлагал да ми помогне. Ето това значи, че не са всички хора зли и лоши или непукисти или каквото пишем още по блоговете като ги слагаме пед общ знаменател!
Всъщност имам още един подобен случай. Става дума за едно пътуване до Сливен тази пролет ако не се лъжа. Тръгнахме двете със сестра ми и с моята кола. По някакво изключение слязохме на първата "Еко" по пътя (тоест на около 20 км от София) да си вземем нещо и един човек ни каза, че ни е спукана гумата. На мен това за първи път ми се случва. Беше задната дясна гума. Разбира се, и тогава се шашнах, защото теоретично може и да знам че трябва да си сменя някак гумата, обаче тя така се беше спихнала, че изобщо не ми стана ясно как изобщо съм карала, при това без и да разбера дори. После като се замислих, наистина нещо волана доста се въртеше, но кой да се сети. Той и човека ми се чуди на акъла доста време. Както и да е, като видя колко сме се сащисали със сестрата, направо ни преложи да ни смени гумата. Предполагам не сме изглеждали като хора с достатъчно акъл да сменят гума? Е прав си беше! :) Оказа се, че е пловдивчанин, тираджия и пътуваше със семейството си - жена си и около десетгодишен син, към Пловдив, но винаги спирал на това Еко заради страхотното кафе. Аз не разбирам от кафе, но той даже това не поиска да го черпим! Аз само отворих багажника и му показах резервната гума (добре че си имам всичко). А той като се хвана, не само че я смени адски бързо, но и всяко нещо го обясняваше на сина си (много симпатично и любопитно хлапе, което даже искаше да помага). Трябва да ви кажа, че не бях чувала мъж да говори за нещо, свързано с коли, така че и аз да го разбера. Не само го разбрах, ами си го и преговарям от време на време, защото нищо не се знае. Така че, вече знам как се сменя гума. Само не ми е ясно как точно ще успея да извадя от багажника резервната, когато се наложи - това чудо тежи зверски! Ахам, оттогава си държа и мокри кърпички в колата, защото докато наливането на вода за чистачките става и почти без да се нацапотиш, сменянето на гума не става. Та този човек, този набожен пловдивчанин (само за Дева Мария говореше) буквално ме спаси тогава. Още ме е яд, че не можахме да му благодарим като хората. Даже не се сетих да го питам как се казва. И не искаха нито сокче да им вземем нито каквото и да е друго за почерпка поне. Накрая Мая май успя да ги придума за нещо малко, но то нищо не е. В крайна сметка няма никаква гаранция, че щях да разбера, че гумата ми е спукана (предвид че беше дясна) и кой знае как щяхме да се претрепем по пътя. Освен това наистина научих нещо адски полезно. А през това време три момчета от работещите на бензиностанцията се появяваха като нямат работа и само се подхилкваха и ни гледаха сеир!

Първия Български Бутон за споделяне

Google Chrome

Колкото и да съм свикнала вече с Google Chrome (учудващо бързо междувпрочем), той все пак се сбъгясва доста сериозно понякога и няма как да не опра до Explorer или поне Mozilla в такива случай. Говорим за бета версия ;)

Първия Български Бутон за споделяне

вторник, 18 ноември 2008 г.

Една песен с Анет, която харесвам

Pain with Anette Olzon- Follow me




Та тя си говори с останалите от Nightwish на английски все пак (това май го допълних просто защото от всички песни с нея, само Eva горе долу ми харесва, другите са добре ако е беквокал на Марко, какво да направя!)

Първия Български Бутон за споделяне

Овчици


Едни овчици, които Мая е снимала докато обикаляла около Сапарева баня по повод дипломната работа. Много обичам овчици!

Първия Български Бутон за споделяне

Nightwish - Moondance

Това е друг любим инструментал на Nightwish:




Докато търсех горното видео попаднах и на невероятен кавър на пиано, страшно ми хареса, макар че оригиналът си е оригинал.



 Ето и пиано версия на Amaranth, която също много ми харесва: 


Първия Български Бутон за споделяне

фитнес - продължение

Между другото във фитнеса имаше някои много полезни уреди - особено за голямото ми дупе и крачета ;) Сега усещам как ме болят разни местенца, но утре ще се види колко ще е. Все пак едва ли ще е като след първото тай-бо.

Първия Български Бутон за споделяне

За първи път отидох на фитнес!

И не си промених особено много мнението, а именно - ужасно скучно е! Трябва да се правят такива едни дълги дълги почивки, че ме хваща съклета направо. То ясно ми е, че има логика в това и даже в момента усещам как утре ще боли това и онова, обаче не е удоволствие. Я една хубава аеробика или тай-бо или нещо от сорта - скачаш, потиш се и нямаш дъх накрая, обаче като свършиш и такава енергия те напира, че няма накъде, а докато си играеш и си в такт с музиката, просто си е кеф! Но то и затова в Спартак трябва да си запазваш място предварително иначе не можеш да се доредиш, а тук бяхме само трите с Мая и Деси (което си има някои много хубави предимства). Е, те малко ме взеха на подбив по едно време. Аз си знам, че съм някакво ненормално изключение никога да не съм ходила на фитнес и да не ги знам уредите кой как и кога и по какъв начин се използва, ама те взеха да ми обясняват и упражнения, които си ги има в аеробиката и тях поне си ги знам, все едно за първи път ги виждам. Така де, не съм чак толкова зле! Обаче наистина е толкова по-лесно да се отиде на фитнес - не бързаш като идиот да стигнеш на време, не се блъскаш с всички в съблекалнята, няма кой да те гледа колко си зле... просто идилия! Само да не беше толкова скучно. Истината е, че все пак като ходиш с някой е доста по-приятно. Аз откакто завършшихме училище и вече не можехме да ходим със Стаси (която беше страшна като стане дума да ми даде малко зор, а и да ме запали по нещо), изкарах няколко години почти все сама насам натам и е доста гадничко. Вярно се запознаваш с някое и друго момиче понякога, но мен не ме бива много в тия неща, а и сменях местата. Сега е по-готино - Силвия ме заведе на тай-бо (където се оказа, че момичето, което го води е същата, при която ходех и едно време, сиреч преди четири години горе-долу и между другото не бях много зле - изобщо не ми направи забележка или нещо такова, докато едно момиче се скъса да й обяснява кое как се прави), а днес пък на фитнес с Мая и Деси. Друго е като има с кого да си поговориш. 

Първия Български Бутон за споделяне

Тази нощ-звездопад!

Добре, че е "Шоколадче", да ми напомни за Леонидите, които съвсем бях забравила, предвид, че отдавна вече списание Андромеда е отживелица в моя живот и няма нищо, което да ми напомня за разните небесни събития. Така да се каже, забила съм поглед надолу и изобщо не ми остава време да вдигна глава и да позяпам в празното пространство ;) Леонидите са ми много любими, първо защото никога не съм ги виждала в действителност, второ, защото са голям и интересен поток, и най-вече, защото оптически са свързани със зодиакалния ми знак, което едно време значеше мноого :) (срв. Леониди с Лео - Лъв). Ако случайно имате изглед към небето без да мръзнете в студените вече нощи (аз от вкъщи даже и късче небе не виждам), погледайте в следващите няколко нощи и после ми пишете да кажете как е, става ли?

Първия Български Бутон за споделяне

Велико макро


Имам един любим албум в Flickr, който следя от известно време и който ме грабна най-вече с невероятните снимки на цветя, отразени в капки, но днес се появи и това удивително малко животинче, по което ми отекоха очите. Иначе нямам идея точно каква буба е, но е много сладко, да не говорим за снимката, дело на Lord V. Самата снимка можете да видите тук, а всички останали - като натиснете на името на фотографа. 

Първия Български Бутон за споделяне

Нещо весело, което ми пратиха току що



И сега ако не научат всички този телефон! Според мен това е някаква страшно хитроумна реклама ;)

Първия Български Бутон за споделяне

неделя, 16 ноември 2008 г.

Ех, това земетресение!

Оказа се голяма работа това земетресение. Аз лично почти не го усетих - бяхме на кино в Арена и цялата зала беше достатъчно погълната от действието в новия Бонд, че дори в първия момент почти никой не усети тресенето. Сутринта пък въобще не съм и усетила - все пак спя много дълбоко, а и лягането към 4 часа едва ли е помогнало (аз и взривовете в Челопечене почти не ги усетих). 


Не знам в действителност как е било, но лично си спомням поне три големи труса (тоест такива, при които наистина се тресе всичко и то на първи, евентуално втори етаж на някоя сграда) в София и един в Сливен (който беше най-страшничкия всъщност). Отделно по новините периодично са се появавали сеизмолози да съобщят за малки трусове от както се помня. Честно казано никога не съм се стряскала кой знае колко. В повечето случай дори в първия момент не съм и разбирала какво става. Но мен са ме научили да се радвам, когато има трус. Всички знаем, че живеем в силно сеизмичен район, а в такива райони затишието никога не е било добро предзнаменование, по-скоро е затишие пред буря. Затова и винаги съм доволна, ако усетя трус. Преживяването си е някак интересно и вълнуващо! Помня първия път като усетих трус - бях в детската градина, сиреч на не повече от пет и това беше най-голямата ми преживелица за седмици наред - а най-много съжалявах, че съм била на деткса по това време (сиреч на втория етаж), вместо вкъщи (тоест на петия, където щеше да се усети доста по-сериозно. Освен това още съвсем малка четох някъде из майкините броеве на Космос за освобождаването на напрежението и оттогава вярвам, че малките трусове са хубаво нещо. Нямам никаква идея дали във всички случаи е така, но пък знам, че големите земетресения нямат подобни на днешния и снощния трус предварително. Или удрят изневиделица, или са предшествани от множество и все по-чести малки трусове. 

Истината е, че е напълно невъзможно софианци да се изселят от София заради някаква далечна перспектива за голям трус в околността. Също така на всички е ясно, че започне ли да тресе, всичко минава прекалено бързо, за да има каквото и да е време за реакция. Разните там съвети - да застанем под трегер и тем подобни - колко от нас са успявали да се сетят и да го направят преди трусът да свърши? Аз никога не съм успявала - даже онзи път в Сливен, на втория етаж на дървената ни къща от 30-те години, когато имах чувството че секцията с книги, заемаща цялата стена на хола, ще падне напред. Само се бях дръпнала малко по-далеч от секцията и си знаех, че след като къщата е паянтова, не би трябвало да има кой знае какъв проблем с клатушкането. Ако се бях юрнала да слизам по стълбите, за да изляза на двора сто процента щях да си потроша краката - та аз и на равния под успях да направя само няколко крачки преди да се залюлея като току що станала от масата след пет бири, изпити в рамките на половин час! Изобщо всичките съвети би трябвало да се отнасят до оцеляването след това. А по време на земетресението ми се струва, че всичко е до голяма доза късмет - в крайна сметка, може да живееш в най-сигурната от към земетръсна гледна точка сграда, но точно в момента, в който земетресението удари, да се окажеш на гости или пък по работа, или просто в някое заведение в подземието на някоя стара сграда в центъра на София. Едва ли фактът, че жилището ти няма да пострада, че ти спаси живота. По-скоро трябва да свикваме с леките трусове и да ги използваме да се научим да потулваме паниката, която обзема хората в такива моменти, за да бъдем малко по-подготвени в момента, в който това ще има значение. 

А дали панелките или новото жилище е по-добро е един съвсем безрезултатен спор според мен. И в двата случая можем да бъдем сигурни, че има и достатъчно добри, и достатъчно лоши примери. По-скоро ще бъде хубаво ако по някакъв начин успеем така да настроим общественото менение, че да стане възможно едно пълно изследване на действтителността в София (а и в страната, защото не само милата ни столица е в земетръсен район) - всички знаят, че нормите ни за осигуряване на земетръс не са проверявани повече от 20 години, а както и да ме убеждавате, не мога да се съглася, че нещата не са се променили оттогава. Смятам и че е крайно време да се направи една подземна карта на София (вместо да се знаят само отделни неща, а ако такава вече има, да се направи обществено достояние, както и изводите, до които специалистите могат да стигнат чрез нея), да се направят съответните проучвания какво би станало ако тресне тук или там, да се направят малко изчисления отностно стабилността на определени сгради, да се направят обучения (основно в училище, помните ли противопожарните учения или как ни учеха да слагаме противогази - тези нещя трябва да се научават още в училище, а в последствие само да се припомнят) и хората да са наясно какво може да стане. Аз друг начин да се избегне паниката, която все пак е основен враг в такива ситуации, не виждам. Сигурна съм, че ако имам някакво правило, колкото и глупаво да е, но набито здраво в главата ми, ще си спомня за него и без да мисля изобщо, и съответно без да се подавам на паника, ще се втурна да го изпълнявам, вместо да стоя, да се блещя и евентуално да викам и да не правя нищо животоспасяващо...

Всъщност бих се радвала ако чуя някое друго мнение. 

Ето и нещата, които ме провокираха да пиша за това, въпреки че не смятах да го правя, прдвид, че не оказа почти никакво влияие на приятното ми изкарване предната вечер. 


Искам да добавя и, че ако си сам може би наистина ще се притесниш много повече, но пък тълпата от друга страна сама по себе си представлява опастност (не искам да го давам този пример, но е един от най-въздействащите в нашата действителност - а именно онзи печален случай в Индиго, когато бяха стъпкани децата. Там дори не е имало такава паника, каквато би могла да възникне при едно по-голямо земетресение). 

P. s.: Правописните грешки както винаги се дължат на отприщената ми мисъл и мързела да си прочета гениалните творения втори път. Все пак се наложи да напиша това уточнение след като публикувах поста и още в началото видях едно голямо и гадно действителнос. По-нататък ако си отркия и други грешки, също обещавам да ги поправя!

Първия Български Бутон за споделяне

Yvette Molina


Yvette Molina е американска художничка, учила освен в Щатите и в Англия и Франция. Работите й са инспирирани основно от природата на Оукланд, Калифорния, където живее и работи и са създадени с елемнти от средата, в която живее. Самата тя казва, че картините й наподобяват протрети, защото избира отделни елементи и ги отделя от средата им, тоест рисува само това, което харесва, не и неща, които й пречат - като например кабели или сгради. Картините са направени върху алуминии и тя много добре използва отражателната способност на метала. Всяка картина има между 20 и 30 слоя маслена боя, за да се постигне характерната дълбочина на образите. Много от картините й и носят стилистиката на традиционната китайска графика. 

Първия Български Бутон за споделяне

Още грешки

Имам чувството, че като зацикля на някаква тема, и няма отърване от нея... или гугъл ми чете мислите и само такива неща ми показва? 


Първия Български Бутон за споделяне

Адам Форд


Днес Marco Bucci не беше единствения от любимите ми художници, който публикува нещо, което вече е в любими :) Адам Форд има малко по-различен стил и нещата му са доста по-лъснати, но въздействието в никакъв случай не е по-малко. Особено в показаната по-горе илюстрация за готварска книга. Само погледнете това невероятно умиление в погледа на готвачката, отправен към толкова мъничката ягодка в ръката й. И тези начервисани устни, които са се устремили към малката червена точица, и тези нагримирани очи, и най-вече повдигнатите вежди... сцената е по-подходяща за опера, отколкото за публикуване в някой прозаичен webblog! 


Всъщност всичко на Адам Форд заслужава да се види, но ето и един от фаворитите ми - Червената драконска принцеса: (която обаче е правена за четиригодишната му дъщеря и в такъв случай, какво говори за мен фактът, че от всичките му неща, избрах точно това да покажа в собствения си блог?)


Първия Български Бутон за споделяне

Няколко бързи скици или какво значи да имаш талант

От известно време следя блога на Marco Bucci, художник от Торонто, който освен всички други хубави неща, които прави, използва и обедните си почивки да рисува. Последните две "скици" са направо невероятни и затова реших да ви ги покажа. Правени са за около час-час и половина по определена тема, а именно - Феята на зъбчетата и Екзекутор


Има нещо много сецесионно като звучене в тази Фея и това е не само в стойката и буйната коса, но също и в надменното изражение и всичките тия висящи наоколо зъбчета. В същото време Екзекуторът изглежда толкова "малък", сам, ужасно нещастен и прегърбен от невероятен товар, и в същото време като някакво сладко човече (поне за женската част от аудотирията предполагам) и кървавите петна по снега изобщо не развалят това усещане, докато татуировката с прободеното сърце само го прави да изглежда още по-нещастен. Всъщност Марко е много добър портретист, но освен че рисува невероятни герои, прави още по-красиви сцени на среда.


Първия Български Бутон за споделяне

Ето още една весела грешка

Грешка 404

Наистина ли мислиш, че който търси намира?

Понеже съм перфекционист, не допускам да съм сложил нередовен линк. По-скоро ти си се ровиш с надеждата да откриеш нещо скрито.
Е, уверявам те, че ако имах снимки на голи чатърки нямаше да ги крия, а да ги пусна в сайта публично. Така че спи спокойно - нищо не си открил, защото нищо е нямало.

Този път просто реших да отворя един пост не от Google Reader а в самия блог и ми излезе точно това.

Първия Български Бутон за споделяне

Бясна съм на такива тъпи грешки, които не знам как да оправя

Повече никога няма да давам copy & paste от някой сайт, защото ми се прецаква всякакъв шрит и големина на шрифта и каквото и да е друго оформление на текста. За информация - виж по-долу или тук.

Първия Български Бутон за споделяне

Весели 404 или "Няя такоз нещо"

Вчера, докато убивах пет минути в нета, чакайки Ников, попаднах на следната ненадмината философска мисъл, показана и изказана в една толкова банална форма, с която дотолкова сме свикнали, че всъщност никой не я чете, а именно вездесъщата грешка 404, дело вероятно на собственика на страницата. Истината е, че макар и да не си спомням изобщо как попаднах там, но сайтът, и най-вече текстът, беше запомнен най-надлежно :) И аз и Ников, се смяхме доста и по тази причина го прилагам тук:


Не мога да намеря шибаната страница

Страницата която търсиш я няма. Май са и ебали майката. Или собственика на сървъра се е натаралянкал яката и лежи безпаметно в някоя канавка или нея въобще не я е имало и к'во майка си търсиш тука, не мога да разбера.
 
 

Пробвай да направиш следното:

  • Цъкай на Refresh или ходи се наспи и ела по-късно.
  • Ако този адрес сам си го напечатал, то изпий още една бутилка бира и го напечатай отново.
  • За да провериш дали изобщо имаш връзка с Интернет, влез в Tools и там десетина минути търси Internet Options. Пий още една бира, цъкни на Connections, после помпи на Settings
    Нищо ли не става? Значи малко бира си изпил. Вземай бутила водка, слагай кисели краставички за мезе, изключи компа и с думите "А бе за къв чеп ми е този нет ?" и иди да спиш.
  • На някои сайтове админите са големи мухльовци и навсякъде слагат разни кодирания и шифрования и всякакви такива тъпотии. Този сайт с такива глупости не се занимава, така че можеш и да не търсиш настроиките на SSL.
  • В края на краищата натискай на Back и се връщай от където си се домъкнал - там сигурно е пълно с голи мадами.

От това което търсеше, май нищо не намери деба.


Оказва се, че има всякакви начини да кажеш, че нещо не е там където би трябвало да е. А на мен ми беше станало странно като разбрах, че като собственик на домейн, можеш да си напишеш какъвто искаш файл за грешка 404. Ето още един любим междувпрочем тук

Грешка 404: Файлът не бе открит!

Вие се намирате някъде из пространството на сайта http://debian.fmi.uni-sofia.bg/~nb/, но очевидно не се намирате точно там където искате. Ето няколко идеи как да намерите каквото търсите:

Приятен ден!

Хората даже ги събират на едно място такива умотворения: 

http://www.simplebits.com/notebook/2007/11/03/404.html

(до последното стигнах от следния сайт, който мисля да поразгледам малко повече :)


Първия Български Бутон за споделяне

петък, 14 ноември 2008 г.

Една картичка от България


Оказва се, че картичките, които пращам, ми харесват повече после като ми ги снимат и ми ги покажат след като вече съм забравила какво точно съм пращала или какво съм писала. Доста странно чувство е. Тази специално съм я пращала към Испания. Ето я тук.

Първия Български Бутон за споделяне

Blind Guardian

Днес пак съм на тема музика (което значи, че вместо да си разгледам малко по-внимателно "Раждането на боговете" на Венедиков, която съвсем случайно открих днес в книжарницата в НБУ на втория етаж; или пък да си довършвам резюмето на "Исторически корени на вълшебната приказка" на Пропп; или да разбера какво станало със Сачи в "Последната наложница"; или поне да си регистрирам последните получени картички; всъщност мога и да поспя все пак...) аз си зяпам някакви клипчета в youtube :D


Така че си намерих и песента, която ме зариби едно време по Blind Guardian. Всъщност беше целия албум Tales From The Twilight World, които Миленчето ми беше връчила на касетка от брат й, ме зариби и то зверски, макар че първия път като го чух ми се видя страшно тежък (:), но Last Candle си имаше особено значение...  както и гората Каладон междувпрочем :) Пускам това изпълнение на живо, което никак не звучи лошо, макар да си обичам студийните им записи (това обаче изобщо не значи, че концерта на Blind Guardian в София не беше най-великия, на който съм била, нищо че не можех нито да викам, нито да скачам и ме болеше зверски всичко)


Първия Български Бутон за споделяне

Whitesnake i Solder of Fortune

Да се има предвид и Whitesnake разбира се :) Там е ясно - както и където и да я изпее тази песен Coverdale, няма начин да не стане добре!

Първия Български Бутон за споделяне

четвъртък, 13 ноември 2008 г.

Soldier of Fortune

От известно време следя с голям интерес блога на Боримечката и постоянно си откривам нови интересни нещица там. Днес имаше резултати от една накета относно Любимото място вкъщи, които никак не ме изненадаха, но ми беше интересно да ги видя, че даже и с хора, сложени по разпределението ;) Освен това установих, че момчето се справя много добре с разни преводи. Ето с какво ме грабна - превод на Soldier of Fortune. Това е една от песните, чиито текстове много харесвам, но никога не съм имала ясна представа за какво точно се пее в тях. и Сега нямам, но най-накрая ми хареса как звучи на български :), заради което съм му много благодарна! Освен това превежда точно както аз превеждах в гимназията - хвана общото значение и после си подреждам изреченията в свободни съчинения, докато не започне да звучи добре. Не случайно ме пращаха на олимпиади по преводи (но които стигах само до втори кръг, защото след това вече не минавах със свободните съчинения ;) Прилагам текста тук, като се нядавам, че въпросния Петър няма да има нищо против (не ми се вярва точно в момента да ми отговори ако го питам, а оставя ли за по-нататък изобщо няма да се получи) . Все пак, погледнете неговия пост, където освен текста на bg и eng има и няколко петолиния :) и малко коментар от автора>


Много често съм ти казвал
как по пътя си вървях,
живеех ден за ден, пропадах,
плаках и се смях.
И мечтаех за
деня, когато
ще те срещна пак,
ще ме хванеш за ръката
и ще пеем в ден и в мрак.

Но разбирам, че от дните
и от песните ми с теб
само ехото остава
като звук -
сякаш казва ми напук,
че винаги ще съм
войник на съдбата.

Много пъти съм пътувал
и съм търсил нов живот
във пек и в мраз
и час след час,
без теб се скитах аз.
Всичко виждам, а като слепец
се лутам във нощта,
защото искам само теб
да зърна на мига.

Но разбирам, че от дните
и от песните ми с теб
само ехото остава
като звук
сякаш казва ми напук,
че винаги ще съм
войник на съдбата.
Да, чувам този звук,
който казва ми напук,
че винаги ще съм
войник на съдбата.
Аз винаги ще съм
войник на съдбата.




И за бога, хора, в никакъв случай не слушайте версията на Blackmore's Night!!!

(съветът е от човек, който обожава Ritchie, не само понася, но по едно време и доста слушал въпросните Blackmore's Night, макар и с известна носталгия след последния албум на Rainbow, фен е на всякакви добри кавъри, и все пак точно това изпълнение ми се искаше да не съм го чувала. Loudness също нищо не са направили, но тяхното не ми мяза на гавра с песента поне.btw ако някой знае добър кавър, може да ми пише).

Първия Български Бутон за споделяне

Поздрав за Орлин

Те звучали много яко!

KORPIKLAANI 
Новата им песен случайно ми беше препоръчана точно днес в youtube:


Първия Български Бутон за споделяне

сряда, 12 ноември 2008 г.

Установих какъв ми е проблема

Както обикновено, основните ми новини са от началната страница на icq, така че днес се натъкнах на следната новина - Как да се справим с вечното мръзнене, нещо което ме заинтересува, защото напоследък честичко си ми е студено, въпреки че температурите през деня рядко падат по 15 градуса, а сутрин рядко ми се случва да излизам рано. Та чета си аз и - ето какъв се оказа моя проблем: 


Първо трябва да се убедите, че това постоянно мръзнене не е предизвикано от някакви здравословни проблеми. Често им е студено на хора, които страдат от:

- понижена функция на щитовидната жлеза (ако сте ревливи, бавни, бързо се уморявате и забравяте - изследвайте хормоните си).

Ами май да ходя на изследвания, а? И какво точно ще рече понижена функция на щитовидната жлеза?

Първия Български Бутон за споделяне

Една интересна снимка


открих я току що ето тук с коментар разбира се
и както всички други и на мен ми се струва страшно вярна и дано да не става чак така
макар че винаги има нужда от някой с малко по друго виждане, който да организира нещата :)

Първия Български Бутон за споделяне

темата за социализма продължава и днес

http://e-vestnik.bg/4995

http://www.bulgariainside.com/bg/blog_posts/82/За-лятото,-морето-и-дефиницията-за-щастливо-детство/index.html

Първия Български Бутон за споделяне

социализъм, комунизъм...

В последните няколко седмици се развихриха едни спомени и спорове от всякакъв вид относно онова време - социализъм, комунизъм, наричат го различно, за мен обаче си е времето на моето детство. Само днес прочетох няколко поста по този въпрос и всичките ми бяха много интересни:


http://cynical.elfglade.com/?p=681;

Макар да са писани от малко по-големи от мен. Лично аз винаги съм смятала, че един ден няма да се говори за онова време с тази омраза, с която се говореше в началото. Но честно казано, не съм мислела, че ще е чак толкова скоро (аз и извънслънчева планета не очаквах, че ще доживея да открият, а ето че не само се случи, но никой не разбра за това и вече минаха толкова много години, без да се промени каквото и да било и без да съм видяла все още извънземно ;).

Честно казано, онова време за мен е свързано единствено с най-ранното ми детство. Гледам си с умиление бебешките снимки на балкона на панелката в Коньовица, спомням си майка като ми разказваше как на две години и малко съм си се прибрала сама вкъщи от пазара, защото нещо съм се заблеяла и съм я загубила от поглед, помня как с майка ми и баща ми спяха на един матрак на пода в стаята на гарсониерата - напреко. На мен дължината ми стигаше разбира се, а те си подлагаха по две квадратни възглавници, които и после много се използваха в големия апартамент. Останалото място се заемаше от кошарата на сестра ми, една саморъчна етажерка, дело на нашите и едно кофражно платно, отмъкнато от някакъв строеж за чертожна дъска, което още стои подпряно до бюрото ми. Помня и боядисаната с оранжева блажна боя баня, я която къпеха сестра ми изправена в едно пластмасово легенче върху някакво дървено столче и с плуващо около нея жълто гумено пате. Тогава съм била на около три. Баба ми идваше да помага и спеше на походно легло в кухнята. Не си спомням къде е изчезвала масата, когато имаше легло, защото то си заемаше цялото място. Май не помня изобщо масата. Помня ги ония сиви кухненски шкафове, дето всички ги имаха. Ама нашите бяха по-хубави ;)

Знам че баща ми е бил запас като се е родила сестра ми и са го пуснали ден-два в отпуска по случая. Добре, че сега няма такова нещо, защото аз ако съм ан мястото на майка ми, не знам какво ще правя сама. Знам и че почти всичките им колеги от университета са се оженили преди 5-ти курс, за да ги разпределят на едно и също място. Нашите не са обаче, защото баща ми не е карал казарма преди университета. Общо взето повечето ми връстници родителите им имат две години разлика, заради двете години казарма, които мъжете са изкарвали след училище. Е, нашите наистина са ги разпределили кой където си живее - и майка ми е работила две години в Сливен. Как бих могла сега да издържа две години само с писма не ми е ясно, обаче тогава са били други времена - примерно дядо е недоволствал как може като се съберат цялата им група състуденти на гости в къщата в Сливен всичките да спят в една стая - и мъжете, и жените. Ама той и сега ни гледа малко скептично.

Всъщност не знам за връзки и за такива неща нищо, но знам, че нашите живееха в София без да имат право на софийско гражданство и беше голямо събитие 90-та или по някое време там някъде, когато махнаха ограниченията. Иначе след онази гарсониера, която май беше на една леля на баща ми (баща ми е от Дупница и има ужасно голяма рода, която обаче почти не познавам, но имаше един доста дългичък период, в който смятах, че всички "баби" са всъщност лели на баща ми), баща ми го взеха в Проното и това вече беше голяма работа. Не помня какво са работели преди това честно казано. Майка ми е била в майчинство още, но за баща ми не знам. Обаче след това вече се преместихме в голям апартамент в последния от Трите глупаци в Младост 3. Тогава зад блока си започваше полето и нямаше София (или поне не се виждаше от блока). Нашите пак си спяха на онзи матрак, който обаче през деня стоеше изправен на стената в хола. Ние със сестра ми си имахме огромна детска стая, в която имаше даже легло баба ми като ни идва на гости, а мамината дъска за чертане се слагаше на масата в кухнята и в такива ситуации нас не ни пускаха там, защото просто нямаше как да влезем. На баща ми дъската заемаше почетно място между хладилника (който беше някаква голяма работа и работи допреди три години мисля - използвахме го в офиса) и мивката и него не го помня другаде освен сутрин рано като ставаме за детската градина да чертае на тази дъска. Вечер се връщаше късно, защото работеше "мноого далече". По-късно разбрах, че се е връщал към 8, а майка ми - към 7 и нещо.

Тогава си имаше режим на тока - три на три, като изобщо не съм знаела какво е това три, но пък бяхме инструктирани като спре тока, да стоим мирно докато мама се върне (нали се сещате, че иначе си стояхме сами и никой не ни е гледал). Известно време нашите ни взмиха от детската, но винаги беше много късно и после измислиха някакъв вариант да си тръгваме сами - и аз имах ключ, който се носеше постоянно на врата, разбира се ;) Бях много горда. Майка ми ни вареше белите чорапогащи в тенджерата, за да ги боядисва розови и много ми завиждаха всички момичета. Имахме си специални дни, в които чистехме двора на детската градина и садяхме дръвчета; учехме английски със стихитворения и руски с песнички; знаехме всякакви български песнички и стихотворение и "Детство мое" ми беше любима още тогава; играехме хора и ръченица; свирехме на разни инструменти, които после не съм и виждала дори; имахме новогодишни тържества и изнасяхме сценки пред родителите; имаше Дядо Мраз и Снежанка, и джуджета (най-много помня Дядо Мраз и колко много се надявахме да дойде в детската градина); имаше едно земетресение, което беше единствения път, когато всички се събудиха от следобедния сън и говориха и никой не ни направи забележка и беше голямо събитие; имаше някакви весели истории за Мачкан Чесън, който, въпреки че знаех че е Майкъл Джаксън, не бях наясно всъщносто какъв е, имаше я и оная другата версия на "Над смълчаните поляни...", но не помня да е била толкова брутална като сегашната; имаше много игри около блока и катерушки и стражари и апаши и извънземни зад блока и отвлечени от извънземни котета, и разговори с То и войни с фунийки и съобщения в бележки навити на камък с канап през балкона... (последните май бяха вече като тръгнах на училище). Помня и повсеместното "извиняваймилодругарчеповеченямадаправятака", което съм го използвала поне до четвърти клас.

Малко след това тръгнах на училище и вече наистина бях мноого голяма. Взимах сестра ми от детска градина, защото тя все искаше да спи следобед, а там децата много шумели (мен пък все ми правеха забележка, че не спя - бях обаче изучила до съвършенство изкуството да се правя на заспала, а всъщност да си играя с обувките или с момиченцето на съседното легло, нещо което после много ми помогна за заблуда на друг противник - баба ми, която не ми даваше да чета следобед, та и тогава се правех на заспала, ноу-хау обаче издавам само на доверени лица :), бях се научила да си стоплям обяда, мисля че и някакви други неща из кухнята успявах да правя, ходех на родителски срещи в детската градина, защото ги правеха от 6 или нещо такова; веднъж изчезнах от вкъщи, защото реших, че има извънземно; на училище ходехме поне 20 деца само първолаци от нашия и съседните блокове и беше много весело, а след часовете се прибирахме с тогавашната ми най-добра приятелка през полето и как ли не сме си играли там - дори и зимно време, когато снегът ми стигаше поне до колената (във всеки случай много над апреските) и имаше какви ли не ями и трапове, в които съм пропадала, но не ни е пречело да се прибираме премръзнали и мокри.

Вечер тайно гледах през стъклото на холната врата "Октопод", защото не ми даваха да стоя до толкова късно, и после в училище си разказвахме със съучениците. Или пък родителите ни оставяха една сюрия деца в някой апартамент и отиваха да си вечерят в друг, а ние през това време слушахме Лампада и взаимно се учехме да танцуваме. А когато сменяха детското с пряко предаване от Парламента решавахме да се обадим в телевизията и да протестираме, само че кой ли знаеше номера тогава? И затова започвахме да си правим записи на касетките на баща ни на касетофона Sharp, който нашите си купили като сватбен подарък, и който и досега ползваме като радио в офиса. Диана смятах, че е холна мебел, а между Битака и Митака не намирах разлика и смятах, че е някакъв приятел на нашите, които продава неща. Смятах и че баща ми слиза в мазето с дънковото яке за да плаши плъховете. По това време си купих и първата книга - "Буратино" от книжарницата в училище с не знам изобщо по какъв случай са ми дали пари, но мама беше много доволна, че съм си взела книжка, а аз бях направо на върха на щастието и самодоволството разбира се. Два-три дена след това пак като беше спрял тока сестра ми я беше набарала и надраскала с оранжев флумастер в тъмното и аз толкова много й се карах и толкова много ме беше яд. А тя е била на малко повече от 5 години и май идея си нямаше каква е разликата от книжка за оцветяване.

Всъщност единственото, което помня като промяна през '90 г. е, че в детската градина си имахме "другарки", а в първи клас учителките вече бяха "госпожици" (нашата си беше госпожица). Аз си мислех, че си имат различни имена в детската градина и в училище, много по-късно ми стана ясно. Иначе за мен тези промени се състояха в преместване в Сливен. После изведнъж всичко стана много опасно (особено в София), изведнъж вече не ме оставяха по цял ден сама и да правя каквото ми скимне, но нещата, които се промениха бяха свързани с това, че живеех при баба ми и дядо ми.

Иначе в училище имаше толкова много неща, непроменени поне до гимназията (когато се върнах да уча и живея в София), но за които си дадох сметка едва много по-късно, когато направих сравнение със София и с "елитното" училище, в което се оказа, че съм се записала със съображението, че е близо до вкъщи и няма да се изгубя по пътя (наистина София ми се виждаше огромна на фона на Сливен и затова Френската смятах, че е прекалено далеч). Върнах се в София и установих, че тук не се правят дни, в които класовете да си чистят стаите; няма отговорник на класа, които да вика "класстаникласмирно", когато учителя взлиза и да е изчистил прилежно дъската преди това; цялото училище не се строява преди часовете да слуша (и евентуално да пее) химна; няма учители, които да обясняват всичко, да могат да озаптят и най-пропадналия клас (в какъвто уж бях и в Сливен и по-късно и в София), да изпитват постоянно и да държат не само двама-трима, а целия клас да знае целия материал, такива които да те подготвят за кандидат-гимназиалните изпити направо в часа по математика или по литература; такива, които да преподават музика или рисуване така, че да знаеш какво е "Лебедово езеро", но и "Исус Христос Суперзвезда"; по рисуване не се обикаляше из квартала в търсене на подходящи къщи или не се правеха кулптурни портрети от пластелин; часовете по химия бяха само формули, които май само аз разбирах в целия клас, вместо онези опити, които всеки правеше в Сливен; или по биология, където имах 6 само за превода на един урок от учебника от български на френски (понеже учехме биология на френски по български учебник в 9 клас)... и какво ли още не, което не беше наред в София. Тук беше една разхайтена история без никакво уважение нито към учители, нито към правила, нито нищо. Не че не съм усещала такива неща в Сливен, но там нещата явно са се променяли по-бавно. Имаше някакво уважение към учители и към образование, нещата бяха много по-уредени и ясни. А като кажех, че ще кандидатствам в София (защото всяка от училтеките ни знаеше всяко дете къде ще кандидатства гимназия) всички ми казваха, че там ще ми е много трудно. :D Аз пък взех, че не разбрах какво е да си подготве, защото всички казват, че е много трудно нещо, а то се оказа някаква страхотна почивка (изключая часовете по български и тези по физическо по мои си лични причини) и много малко учене. Е, и пионерче не станах. Чавдарчета по-късно научих че има. Но за пионерчетата знаех, защото като аутсайдерски клас (май ние сами бяхме решили така, понеже ни преместиха) учехме в пионерската стая цели две години - във втори и в трети клас. Първата цялата си разказвахме помежду си, че догодина само нашия клас ще направят пионерчета и затова сме в тази стая.

Имам само хубави спомени от тогава. Не мога да кажа нищо лошо за това време. Но пък винаги съм слушала и историите на баба ми - за това, как нейното детство е било провалено, когато са осъдили нейния баща на смърт - 25-годишен офицер, който са щели да убият, само защото са сбъркали с човек със същото име от Ямбол, където той никога не е служил. И сега плаче като ми разказва колко щастливи са били цялото семейство, че са му сменили присъдата с доживотен затвор, когато някакъв човек все пак е събрал смелост и е казал, че не е този търсения. И нея баба й я е отгледала, защото майка й е починала скоро след това, а баща й са го пуснали наистина, но много години по-късно, когато вече е била в гимназията, и са пуснали съвсем друг човек. Виждала съм и огорчението на дядо ми, че не са му позволили да учи за инженер, по партийни причини. Той има 35 години стаж като учител по математика в математическата гимназия, но винаги оправя, преправя и майстори някакви машинки, инструменти, приспособления и какво ли още не. И отказа да преподава уроци по математика след като се пенсионира, но затова пък като дойде на гости ни оправя и неща, които не сме се и сещали, че не са наред. Баба ми пък е завършила полувисше задочно в Пловдив, докато е гледала майка ми и е преподавала във Второ в Сливен, защото като дъщеря на затворник нямала право на висше образование. Затова миналия месец й увеличиха пенсията с 70 ст. и сега е малко повечко от минималната. А има 30 г. стаж и всякакви допълнителни дейсности, каквито са им искали по това време.

Увлякох се много. А има и още много за разказване. Много. Защото все пак е друга епоха. Но повечето хора колкото мен и малко по-големи забравят, че и тази епоха не е еднородна.Че ги има 50-те и 60-те години, за които нищичко не знаем всъщност. Аз знам мъничко покрай разказите на баба ми. Иначе история съм учила до Втората световна война. По-нова не съм. Сега може и да я преподават в училище, но аз като учех, я изпускахме. Сестра ми пък е само две години по-малка от мен и няма никакъв спомен за живота преди 90-та. Горе долу знам какви аграрни стопанства е имало след 50-те (от изпита по аграрни във Виас), знам и че художниците са били стъписани след смяната на режима (от един изпит в културологията), обаче нямам идея какво е било всъщност. Знам, че в Сливен имаме албуми със снимки от България от царско време, в които обаче снимките на царското семейство са махнати. Баба ми обаче пази раждането на "Симеончо" като най-мил детски спомен. Знам, че има много противоречия, и много страсти. Знам, че напоследък често ми се случва да обърна внимание какво си говорят разни стари хора в парка или магазина и чувам как си разказват истории кой какъв е бил по това време и продължават да се обвиняват все едно е сега. Не знам преди дали са си говорели за това, защото не съм обръщала внимание, но мисля, че е крайно време да спрем да си бутаме паметниците и да се опитаме да разберем какво ни се е случило в тези последни 19 години и какво сме загубили или спечелили и да направим нещо смислено без да се отричаме от миналото си.

Първия Български Бутон за споделяне